Претърсвам очите му за някаква следа от лъжа. Не намирам такава. Само умора от тази политическа игра, кратка уязвимост, която изчезва миг по-късно с изпъчване на раменете му и появяването на усмивката, която е неговата запазена марка.
– Успях ли да отговоря задоволително на въпроса ти, агент Барет?
– Да, сър. Благодаря ви.
– Колко време ще мине, докато узнаем какво се случва? – пита заместник-директорът.
– Един месец. Най-много шест седмици – отвръща Ратбън.
– Толкова бързо? – учудвам се аз.
– Паметта на Вашингтон е къса. Точно сега президентът е развълнуван от тази възможност. По-добре да се възползваме от момента, докато все още можем. – Изражението му става сериозно. – А сега, преди да разлайвам кучетата, искам да разбера има ли някакви пречки, за които трябва да съм наясно? Някой, който не е съгласен да се присъедини? Нещо въобще?
Опитвам се да не поглеждам заместник-директора. Извънземното в корема ми се размърдва, макар да знам, че не е възможно, това е само фантазия. Той или тя все още е само сбор от клетки. Мисля си за Алън, за възрастта и опасенията му.
– Не, сър – отвръщам аз и се усмихвам, докато лъжа. – Готови сме за действие.
– Радвам се да го чуя. – Директорът поглежда часовника на ръката си и кима. – Днес времето е на моя страна. Трябва да бягам. Ще ви държа в течение как вървят нещата. – Той се ръкува с нас и се насочва към вратата.
– Ставаш все по-добра в лъгането – казва Джоунс, когато Ратбън си заминава.
– Лъгането и извъртането не са едно и също нещо – възразявам аз. – Всеки адвокат ще ви обясни това.
– Не те критикувах. Това е умение, което ще ти се наложи да развиеш на мястото, на което отиваш. Междувременно всички още сме тук, така че ме запознай с новостите по случая.
Споделям му всичко, което знаем. Той ми задава няколко въпроса, но предимно мълчи.
– Защо мислиш, че е пуснал Хедър Холистър, без да ѝ направи лоботомия? – пита ме, когато приключвам.
– Не знам. Може би му е влязла под кожата по някакъв начин. Може би е приличала на майка му. Нямам представа.
– Какво ти казва предчувствието ти?
Това е неговият начин. Пита какво нашепва предчувствието ни, защото неговото го е отвело дотук. Заместник-директорът Джоунс има доверие на хората си.
– Всичко, което този тип прави, е преднамерено. Действията му се основават на самосъхранение, а не на емоция. Хедър Холистър е парче от пъзела, което не пасва, но само защото все още не знаем къде да го сложим.
– А отпечатъците?
– Отново нямам представа. Ако те също са оставени преднамерено, не знам с каква цел. Възможно е да е нещо простичко, като да си мисли, че няма как да остави отпечатъци върху синтетичния плат на чувалите.
Погледът на заместник-директора се отнася. Той обмисля всички факти, с които го запознах.
– Добре – казва най-накрая. – Струва ми се, че си на прав път. Съгласен съм, че проверката на имотите и операцията под прикритие са най-добрите решения за момента. Дръж ме в течение.
– Да, сър. – Ставам от стола, за да си вървя. – Още нещо, сър?
– Да?
– Трябва да си тръгна час по-рано днес. – Забивам засрамено поглед в пода.
– Защо?
– Имам час при лекаря си.
Джоунс се отпуска на стола си, докато си играе с химикала си.
– Заради бебето?
– Първи преглед, да, сър.
Очите му ме пронизват за момент, след което се навежда отново над бюрото си и се заема с документите на него.
– Имаш одобрението ми.
Бързам да изляза. Чудя се на неудобството си, докато пътувам с асансьора. Защо ме е грижа толкова много? Каква е разликата между това да отида при гинеколог заради бременността си или при личния си лекар за преглед?
Отговорът се появява в главата ми: Защото това те прави жена.
Да си бременна, те прави жена повече от всичко друго. Можеш да говориш грубо като момчетата, да носиш патлак като момчетата и дори да бъдеш шеф като момчетата, но веднъж корема ти започне ли да расте, всички започват да ти напомнят, че не си едно от момчетата и никога няма да бъдеш.
Защо това има значение?, питам се аз отново и отново и отговорът се появява: Заради онези, срещу които се изправяме. Силата, оръжията и организационната ни мощ са нещата, които укротяват злите хора. Не е срамно да си жена, но един въпрос ме подлудява: Сандс щеше ли да се промъкне в къщата ми, ако бях мъж, а не жена?
Дълбоко вътре в себе си мисля, че не би го направил.
Докосвам корема си. В него има бебе, надежда, бъдещ живот, но точно сега ми се струва, че е мишена, която свети в неон и крещи силно по мегафон, за да може целият свят да я чуе: Точно тук съм слаба! Точно тук съм слаба!