Багажникът е открехнат едва и вътре влиза малко светлина. Няма ключ в ключалката, което означава, че е използвал дистанционното на колата. Умно.
– Ще отворя наполовина багажника. Ще ти хвърля белезници вътре. Ще си ги сложиш. Ако направиш дори едно движение, което ми се стори нередно, ще те нараня. Разбираш ли?
– Да.
Багажникът се отваря още малко, но не изцяло. Той ми хвърля белезниците вътре.
– Без номера. Сложи си ги стегнато или ще те нараня. Разбираш ли?
– Да.
Дали звучи отегчен, сякаш чете от предварително подготвен сценарий. Това е просто работа за него, вършил я е стотици пъти и винаги е все едно и също.
Слагам си белезниците на китките и се уверявам, че са стегнати.
– Добре, сложих си ги.
Багажникът се отваря изцяло. Той стои зад колата – спокоен е, но и готов за действие. Държи пистолета ми в ръка, насочил го е в мен. В другата държи флакон, в който вероятно има лютив спрей. Той също е насочен в мен.
Намираме се в някаква бетонна сграда с ролкова врата. Тя е вдигната и зад Дали виждам нощното небе и ограда. Там е свободата.
– Сега ще излезеш от багажника и ще застанеш с гръб към мен. После ще тръгнем напред. Ще вървиш, където ти кажа. Ако направиш някое рязко движение, ще те застрелям. Само ще те раня, ако мога, но ако се наложи, ще те убия. Разбираш ли?
– Да.
– Излизай.
Сега или никога. Това е моят шанс. Нервашка стъпка.
Опитвам се да изляза и се провалям.
Точно така.
Поемам си дълбоко въздух, успокоявам нервите си и се подготвям за нов опит, в който отново да се проваля.
Дали ме напръсква с лютивия спрей преди дори да започна. Пръска ме жестоко с него право в отворените ми очи и той потича по гърлото ми. Болката е мигновена и премазваща. Разпищявам се, докато очите ми изгарят, и след малко дори не мога да крещя, защото кашлям неконтролируемо и повръщам. Дали продължава да ме пръска и няма намерение да спре. Всичко изчезва – той, колата, страхът, заради агонията, в която изпадам.
Похитителят ми ме изритва и падам обратно в багажника. Затваря го.
Кашлям и повръщам в мрака. Пищя, когато мога. Кожата ми гори на всички места, до които спреят достигна. Разтривам очи, но така само влошавам още повече нещата. Болката е по-ужасна от всичко, което съм изпитвала, не защото е изключително силна, а защото няма отърване от нея. Нищо не е способно да я облекчи, нито пък да я спре.
Изгарям в мрака и се гърча.
* * *
Нямам представа колко време минава. То се измерва в страдание, което постепенно намалява и накрая изчезва напълно. Онази част от мозъка ми, която все още може да мисли рационално, преценява, че е минал около час. Плувнала съм в пот, а лицето ми е в сълзи и сополи. Оповръщала съм се цялата. Мускулите ми са слаби. Изпълнена съм с убийствена смесица от изтощение и отчаяние.
Една ръка почуква два пъти на багажника.
– Ще опитаме отново. Ако направиш нещо различно от нареденото, ще получиш от същото. Разбираш ли?
– Да – прошепвам аз с глас, който се тресе от страх и омраза.
– Разбираш ли?
Не ме е чул. Омразата ми се увеличава още повече.
– Да – изричам по-силно този път. – Разбирам.
Какво друго мога да отговоря?
Багажникът се отваря. Сцената се повтаря. Нощното небе зад него и пистолетът в лицето ми. Вдишвам свежия нощен въздух. Потрепервам и се намразвам, че го правя.
– Давай – казва ми той. – Излизай.
Цялата се треса. Този път не правя никакви странни опити. Заставам с гръб към него. Усещам ръката му на рамото си. Пистолетът му се опира в кръста ми.
– Върви.
Тръгвам с ясното съзнание, че нощното небе се отдалечава зад мен. Така ли са се чувствали другите? Винаги ли е едно и също? Отегченият глас, инструкциите, гаснещите звезди? Мисля, че да. Дали е прагматичен, бездушен. Когато едно нещо работи, не го променя.
Очите ми продължавам да горят, макар че сега болката се търпи. Опитвам се да попия обстановката, докато вървим към една врата. Сиви бетонни стени, под, таван. Помещението, в което вкара колата, е малко. Таванът му не е висок повече от два метра и четиресет. От него виси една-единствена крушка. Вратата, към която ме води, е от гладък сив метал и няма прозорчета по нея. Грозна е, но е практична. Забелязвам камерата в горния десен ъгъл.
Явно Ърл беше прав за видеонаблюдението, мисля си аз. Или достатъчно близо.
Стигаме до вратата.
– Отвори я – нарежда ми Дали.
Протягам ръка, завъртам топката и го правя. От другата страна ме посреща бетонен коридор, дълъг около девет-десет метра. В края си завива надясно. На лявата стена има три врати. Обстановката е също толкова незабележителна, колкото помещението, което напускаме.