– Да.
Нямам време за обичайната ми ярост от безразличието му. Не мога да сваля очи от Лио.
Дали освобождава китките ми.
– Седни на масата.
Подчинявам се. Осъзнавам, че вече почти не обръщам внимание на голотата си.
Той сграбчва врата ми с една ръка.
– Стани.
Ставам и се олюлявам едва. Замаяна съм.
– Върви напред.
Вървя, докато стигаме до масата, на която лежи безчувственият Лио.
– Изпъни китките заедно.
Дали ми слага белезници и след това използва трети комплект, за да ме завърже за един пръстен на масата.
– Сега ще ти сложа белезници на глезените. Опитай се да ме изриташ и ще има наказание. Разбираш ли?
– Да.
Да и да. Да, разбирам, че ме контролираш, че си чудовище, да, разбирам, че надеждата умира дълго и бавно на това място.
Дали оковава глезените ми.
– Номер 36 скоро трябва да се свести. Вероятно след двайсет минути. Ще наблюдавам. Ще разполагаш със своите пет минути, след което ще се върна.
Той ни оставя. Не мога да отместя поглед от Лио, макар че ме боли да го гледам. Толкова е млад, изключително млад. Някога била ли съм толкова млада? Да. Бях горе-долу на неговата възраст, когато се роди Алекса. Струва ми се, че е минал цял един живот оттогава.
Времето минава. Лио отваря веднъж очи и пак ги затваря. Няколко минути по-късно ги отваря отново и примигва, за да проясни съзнанието си. Ще ми се да можеше да спи спокойно като бебе завинаги.
– Много съжалявам, Лио. – Разплаквам се.
– Хей – отвръща той и в погледа му се появява тревога. – Как... Какво става?
Той е тук, но все още е замаян.
– Не съм сигурна. Даде ни пет минути заедно, но... но не знам защо.
Решението ми да го излъжа се появява от място, което не мога да установя. Не знам какво ще реша, но искам да му спестя да научи какво се случва. Да му спестя тази несигурност.
Един лукав глас пропълзява около мен, мамещ и нечист. Не си решила, казваш? Сигурна ли си?
– Как се чувстваш? – питам го.
– Гадно. Аз... – Лио млъква и преглъща. – Говоря си сам. Много. Мисля, че малко откачам.
– Да. – Гласът ми ме предава.
– Господи. Спри да плачеш, Смоуки. Имаме само пет минути, не ги хаби в реване.
Засмивам се в чест на плоския хумор.
– Разкажи ми за приятелката си, Лио.
– За Криста ли? – Той се усмихва. – Тя има дълга, мека кестенява коса и зелени очи. Страшна комбинация. Смее се много. Смята ме за най-хубавото нещо след нарязания хляб. Умна е. – Усмивката му се изпарява. – Щях да я помоля да се омъжи за мен. Май никога вече няма да я видя. – Въздиша. – Наистина нямах търпение да се оженим. Исках да разбера какво е усещането. – Лио ме поглежда. – Какво е? Готино ли е?
Потискам сълзите си, ужасена съм. През главата ми като влак преминават безброй отговори. Какво е? Колекция от моменти, които постоянно падат като есенни листа, те са прегоряло оранжево щастие, тъмночервен гняв и кафява рутина. Споделяне на едно легло ден след ден чрез сълзи и секс, смях и спорове. Леглото се превръща в остров, където голотата е по-скоро буквална, и на него се вземат най-големите решения, създава се нов живот и ново аз.
Най-важното в брака, когато сработи, е, че не си сам.
– Да – отговарям аз, неспособна да изразя всички тези неща. – Да, готино е.
Лио кима и залепя буза за метала.
– И аз така си мислех. – Поглежда ме отново. – Първо искам да те помоля за услуга и после ще ти кажа нещо.
Хвърлям поглед на камерата в ъгъла.
– Не сме сами.
– Няма значение. Та, услугата. Ако се измъкнеш оттук, а аз завърша като Дейна Холистър, искам да ми обещаеш, че ще ме убиеш. Не искам да се превърна в растение. Не искам да причиня това на семейството си, на Криста или на себе си.
– Не ме моли да го правя, Лио.
– Кого другиго да помоля? – Отчаянието в гласа му подхожда на страха в очите му.
– Добре – съгласявам се аз, за да го успокоя. – Обещавам ти.
Осъзнавам, че времето ни свършва, от далечните тихи стъпки на приближаващия Дали. Лио също ги чува.
– Ела по-близо – нарежда ми с тревожен глас. – Не искам да ни чуе. Побързай!
Приближавам се и опирам ухо в устата му.
– Бил е Холистър – прошепва той. – Холистър трябва да е предупредил Дали. Провери сървърите, с които това копеле работи. Намери... – гласът му го предава. – Намери някой наистина добър, който да ги провери. Мисля, че ще намерите нещо на тях.
– Стани, номер 35 – заповядва Дали, когато влиза в стаята.
Целувам Лио по бузата и докосвам устни в ухото му.
– Съжалявам, Лио. Много съжалявам.
За какво съжаляваш?, пита лукавият глас.
За какво съжалявам?
Едва успявам да се сдържа да не изрека тези думи на Лио.