* * *
– Някой да се обади на 911.
– Какво се е случило с нея?
– Господи, видяхте ли ѝ лицето?
– Забравете за лицето ѝ... какво се е случило с пръста ѝ?
Гласовете се усилват и утихват в ритъм с бушуването на наркотиците в тялото ми и с болката в кутрето ми, както океанът се блъска в брега на някой хавайски бряг – надига се и се отдръпва, надига се и се отдръпва. Съществуват неща на този свят, които продължават напред, независимо от случващото се с човешкия вид. Слънцето грее, луната свети и светът се върти.
Лежа на асфалт. Устата ми е толкова суха, че имам чувството, че е пълна с прах. Заобиколена съм от непознати с мобилни телефони и обезпокоени погледи.
Намирам една жена, която прилича на майка ми, и протягам ръце към нея.
– Моля ви – е единственото, което съумявам да изрека.
Тя се поколебава, но се приближава до мен и ме прегръща. Не е майка ми, да, няма как да е.
37
Бони нахлува в болничната стая. Няма по-добър начин да опиша това нейно връхлитане. Вратата като че ли полита и тя се понася към прегръдките ми. Плаче.
– Мамче Смоуки!
Цялото ѝ тяло се тресе. Притискам я близо до себе си и вдишвам аромата на косата ѝ, когато я целувам по горната част на главата.
– Добре съм, скъпа. Добре съм.
И наистина съм добре, ако трябва да бъда честна. Дали ме захвърли гола на един тротоар до булевард „Холивуд“. Жената, която приличаше на майка ми, ме предаде на медиците и те ме отведоха с пищящата линейка, в която на няколко пъти идвах в съзнание и отново го губех. Пръстът ми се нуждаеше от операция, но отказах обща анестезия заради бебето въпреки уверенията на лекаря. Болката беше силна, докато работеха над кокалчето, но я изтърпях. Лекарите сметнаха, че съм луда, но в крайна сметка, когато Томи видя, че няма да успеят да ме накарат да склоня, се застъпи за мен.
Увериха ме, че бебето още е в корема ми и е добре. Не се притеснявах за това, защото го усещах в себе си, това слабо съзнание, което сега мълчи, но с което говорех много често. Знаех, че всичко е заблуда и сънища, но въпреки това щях да разбера, ако бебето ми го нямаше.
Странно е, че онова нещо, заради което се чувствам най-наранена, не е загубата на част от кутрето ми или новите белези по гърба ми, а фактът, че Дали ми обръсна главата, преди да ме изхвърли по обед на онзи тротоар.
Е, освен Лио, разбира се. Но все още не съм готова да мисля за това. Не, сър. Това е дълбок и мрачен океан, който само чака да ме засмуче и да ме потопи в дълбините си.
– Съжалявам, че се наложи да чакаш, скъпа – прошепвам на Бони. – Не бях готова да ме виждат.
Тя кима в гърдите ми. Разбира ме. Естествено, че ме разбира. Томи сяда до леглото и се взира през прозореца в ранното априлско небе. Той е много, много мълчалив, откакто се завърнах. Не мога да разбера какво му е.
ФБР и лосанджелиската полиция бяха обърнали града с главата надолу, за да ме търсят. Не се бяха карали помежду си за територия, нито се бяха оплаквали за извънредните часове. Всички участвали, защото всяко ченге беше наясно с истината: това можеше да си ти. Дали беше прав в това отношение, макар да грешеше за резултата.
Казаха ми, че собственият ми екип почти не спял. Били ръководени от един мрачен заместник-директор Джоунс, който повече викал, отколкото говорел.
Не открили нищо. Не ги виня, но това не помага на кошмарите ми. Една и съща мисъл не спира да ме спохожда, когато съм сама: все още щях да съм там, ако Дали не ме беше пуснал.
В мрака.
* * *
Тръгвам си от болницата една седмица след намирането ми. Лекарите ме съветват, че прибързвам, но не са особено настоятелни. По мое мнение просто се опитват да си покрият задниците, а не че са се разтревожили за състоянието ми. Все пак съм високопоставена бременна агентка на ФБР, която беше подложена на мъчения и ампутация. Вероятно смятат, че ще бъдат разстреляни, ако ми се случи нещо.
– Сигурна ли си за това? – пита ме Томи, след като ми помага да се кача в колата. Бони сяда отзад, бдителна и мълчалива.
– Трябва да правя нещо, Томи, или ще полудея. Първо ме заведи у дома, а после на работа.
Лио беше последната капка. Вчера го посетих. Лежи на леглото и се взира в нищото. Хранят го с тръба. Различни автоматизирани системи се грижат за телесните му функции. Запознах се с приятелката му.
– Здрасти – поздрави ме тя. – Аз съм Криста.
Нямах представа какво да кажа, но знаех от какво има нужда тази жена. Протегнах ръце и я прегърнах.