Тя ми позволи да остана известно време сама с Лио. Стоях и се взирах в него, премазана от вцепенение, самопрезрение и омерзение, от които не мога да се отърся.
– Съжалявам, Лио. – Това беше единственото, което успях да измисля. Какво друго можех да кажа? Изтъргувах го вместо себе си и детето си, а той дори не го разбра. Вероятно изпадна в забвението с мисълта, че съм негова приятелка, на която може да има доверие. Целунах го по челото. То беше топло и сухо като жива хартия. – Ще го намеря и ще го убия, Лио. Обещавам ти.
Докато излизах от болничната му стая, си спомних и другото обещание, което му бях дала.
* * *
Влизаме в дома ми. Чувството е сюрреалистично. Не, не е точно така. Чувството е направо нереално. Не мога да се отърся от килията. Това подновява омразата ми.
– Искаш ли кафе? – пита Бони и не сваля поглед от мен. Разпознавам това поведение от времето след нападението на Сандс. Тревожи се, че ще се разпадна пред очите ѝ. Кой знае? Може наистина така да стане.
– Да, ще е чудесно, скъпа. Не съм пила кафе от цял месец.
Погледът ѝ се смрачава от тази забележка и веднага съжалявам, че съм я изрекла. Тя ми се усмихва и отива да ми приготви от прекрасната напитка. Томи стои до прозореца, отново. Взира се в нещо, което не виждам.
Ще ми се да мога да разбера какво се случва в главата му. Не е студен, не това е проблемът. Той е тук. Усещам любовта му. Но част от него е някъде другаде.
– Томи? Купи ли ибупрофен?
Той се завръща в настоящия момент, видимо огорчен.
– Съжалявам, да. Взех тази сутрин. Ей сега ще го донеса. – Побягва по стълбите.
– Кафето пристига, мамче Смоуки – казва Бони и ми носи чаша от него. Вземам я и отпивам.
– Божествено е.
Наистина е такова.
Томи се появява с шишенце с адвил. Лекарите ми предложиха перкоцет, но го отказах заради бебето. Не ми се иска да пия дори ибупрофен, но болката е прекалено силна и разяждаща.
– Колко? – пита ме той.
– Две.
Отваря шишенцето и ми подава хапчетата.
– Искаш ли вода?
– Ще ги изпия с кафето.
Лапам ги и отпивам глътка. Няма да ми помогнат особено, но пак са по-добре от нищо. Приветствам болката в малки количества. Тя ме кара да съм съсредоточена в целта си.
Да убия Дали.
– Гладна ли си? – пита ме Томи.
– Не, ядох в болницата. Слуховете, че храната там е гадна, са мит. Хапнах си доста добре на няколко пъти.
Той кима, но не казва нищо. Отново се отнася нанякъде. Дистанцията помежду ни се увеличава. Ставам с чашата с кафе в ръка.
– Ела горе с мен, Томи. Помогни ми да се облека.
* * *
– Какво става? – питам го, след като затварям вратата.
– Какво имаш предвид?
Отивам при него. Той ме приема в обятията си и ме притиска силно до тялото си, като внимава с пръста ми. Чувството е приятно, но също така някак си празно. Отдръпвам се лекичко и го поглеждам.
– Точно това имам предвид. Тук си, не го оспорвам, но в същото време си някъде другаде.
Томи отстъпва внимателно назад. Опитва се да отмести поглед, преди да забележа борбата в очите му.
– Аз... – той се намръщва. – Не съм свикнал да имам проблем с думите.
Сядам на леглото и потупвам мястото до мен. Томи идва и сяда. Оглеждам профила му, докато гледа стената.
– Опитвам се да разбера как да се отърва от целия този гняв, Смоуки. Единственото заключение, до което стигам, е, че трябва да убия мъжа, който те отне от нас. Това ме тревожи донякъде, но може би не толкова много, колкото трябва. – Той поклаща глава. – Аз не съм Кърби. Ако пресека тази линия, ще има последствия за мен. Това ме тревожи.
Протягам се и го хващам за ръката.
– Аз се чувствам по същия начин. Просто нямам никакви терзания.
Томи ме поглежда – наистина ме поглежда – като че ли за първи път.
– Защо не? Как стигна дотам?
– Преди няколко години един мъж дойде в дома ми и открадна живота и лицето ми. Скоро след това друг мъж едва не уби Кали. Същият този изверг отвлече Бони и я държа за заложница, докато ме гледаше как си режа лицето заради него. – Стискам го за ръката. – Въпреки всичко това знаеш ли кое ми помага да заспя вечер? Кое ми дава поне мъничко утеха?
– Не.
– Мисълта, че тези двамата са мъртви, че ги убих. Това е наказанието от сега нататък, Томи. Ако се гъбаркаш със семейството ми, умираш.
– Дори това да означава убийство?
– Да.
Хрумва ми, че е възможно пътищата ни да се разделят в този момент. Вероятно Томи няма да може да понесе моралното бреме, което се опитвам да му наложа. Той не е от мъжете, които се огъват лесно.
Накрая вдига ръката ми до устните си и я целува.
– Мога да живея с това.