– Радвам се да го чуя.
– Разбирам защо сте се съсредоточили върху съпруга и Пийт – казвам аз, за да се върнем обратно към разследването. – Но имало ли е и други заподозрени?
– Да, един. – Детективът говори с неохота. – Приятелят на Хедър.
– Имала е връзка? – учудвам се.
Бърнс въздиша.
– Да. Приятен тип на име Джеръми Абът. Работеше в сферата на недвижимото имущество, разведен, горе-долу на същата възраст като Хедър. Виждаха се около шест месеца.
– Това преди или след подозренията ѝ, че съпругът ѝ изневерява, беше?
– Не знам. Научих за Абът от електронната ѝ поща.
– Защо е бил изключен като заподозрян?
Бърнс изглежда объркан.
– Не знаете ли? Не го ли прочетохте в досието?
– Все още не сме се запознали с всичко – отвръщам аз.
– В такъв случай се пригответе за бомба. Джеръми Абът изчезна в същата вечер като Хедър. Колата му беше намерена на алеята на къщата му, все още запалена. Шофьорската врата беше отворена и една от обувките му беше паднала.
– Затова сте изключили възможността отвличането да е било случайно – констатира Алън.
Бърнс кима.
– Дъглас Холистър ми се струва все по-голям претендент за наградата – измърморвам аз.
– Никога ли не се появи повече? – пита Алън.
– Джеръми ли? – Детективът поклаща глава. – Повече не го видяхме. Също като Хедър. Изпари се от лицето на земята.
Хвърлям бърз поглед на Алън. Той ми кима.
– Какво? – пита Бърнс.
– Чудим се дали Джеръми също няма да се появи скоро.
15
Перфектен калифорнийски ден е. Небето е синьо от хоризонт до хоризонт, а слънцето раздава щедро своята нежна топлина. Подходящо е за тениски, дънки и слънчеви очила. Родителите и сърфистите ще се наслаждават на този ден и ще се надяват уикендът да им предложи същите условия.
На път сме да посетим Дъглас Холистър и това ме кара да се вълнувам. Не като хлапе, което отива в магазина за комикси, а като месояд, който се готви за живата си храна.
Вече съм си създала някаква представа за Хедър Холистър. Също като мен и тя е изгубила родител съвсем рано в живота си. Също като мен е била призована от тази работа. Да бъде ченге. Само причините ни са различни – тя е поискала правосъдие за света в замяна на липсата на такова в случая с баща си, докато аз бях привлечена от прелъстителната песен в главата си.
По всичко личи, че Хедър е била много добра в работата си. Не е позволила на манията си да я погуби. Намерила е време да се омъжи, да има деца и да ѝ пука за жертвите, с които се е сблъсквала като детектив.
Сега е изгубила съпруга и децата си. Живота, който познава го няма. Историите ни са както много различни, така и едни и същи.
Чувствам я близка и от това ме боли, изпитвам копнеж, който познавам. Той се появява, когато емпатията към жертвата кристализира до болезнена и остра яснота. Грижа ме е за всеки труп, който се е превърнал в моя отговорност. Всеки един е бил един живот, изпълнен с надежди, мечти, скука, смях, сълзи, рутина. Знам, че това важи за всички тях, но някои мога да ги видя също толкова ясно, колкото виждам хълмовете край магистралата през прозореца на колата.
Дейвид Роудс е писател, когото харесвам много. Малко е тегав на моменти, но в една от книгите му имаше част, която описваше добре всичко това, капсулирането на тази уникалност, която съществува във всеки от нас, макар историите на живота ни да са едни и същи истории, които ще се повтарят, докато свят светува:
Всеки човек смята, че мечтата му заслужава обожание. Тя е негова и понеже няма друг като него, тя трябва да е уникална.
Бог казва (със своя бумтящ, гневен и гръмък глас, който може да разклати основите на Земята): БЕЗУМИЕ!
И човекът се разтреперва.
Бог се навежда в своята бяла роба и прегръща мъжа през рамо. Тази прегръдка не може да се опише, разбира се; майчино мляко, бащина гръмотевица, радост, с която да се създаде светът.
Бог казва (не нелюбезно): „Сега, след като привлякох вниманието ти, слушай ме:
Всяка мечта е била мечта на други хиляда, умножени по десет хиляди. Тези желания, които смяташ за уникални, са били характерни за милиони мечтатели преди теб. Те се събуждат всяка сутрин, за да водят войната за заплата, да се борят за оцеляването на самите себе си и обичните им, да носят хубав костюм, да пият скъпо вино, да се изпотят същата вечер в красиви обятия. Мечтата никога не е нова, синко мой. Само мечтателят е друг.
Божията усмивка е изгревът.
О, човече, мило дете, как обичам твоето безумие“.
Казват, че всеки идиот може да има дете, и това е напълно вярно. Биологията е една и съща. Основите на историята също. Но истината е, че нищо не е същото. Хората правят всяка една история различна. Само отегченият от живота мисли другояче.