Томи и Бони никога няма да бъдат Мат и Алекса. Няма проблем в това. Те са самите тях. Те са същата идея, погледнати от дистанция, но ако човек се заслуша по-внимателно, ще чуе, че двете песни се пеят в различна тоналност и колкото и красиви и наситени да са, те са изключителни сами по себе си.
Сега гледам на Хедър по този начин. Приемам я не като жертва от женски пол с известни прилики с мен, а като уникален индивид, който добавя повече стойност към този свят, отколкото отнема. Смятам, че съпругът ѝ Дъглас Холистър е убил не тялото ѝ, а живота ѝ.
На път сме да се видим с този мъж и се надявам посещението ни да му донесе тъга.
– Смяташ ли, че Бърнс ще се държи както трябва? – пита Алън.
Извръщам поглед от хълмовете, покрай които минаваме, и се откъсвам от мислите си за гибелта на Дъглас Холистър.
– Какво каза?
– Бърнс. Струва ми се малко напрегнат. Притеснява ме.
Прав е. Бърнс на практика си ближе метафоричната пържола и само мисли как да отхапе хубаво, голямо, сочно парче от Дъглас Холистър.
– Мисля, че ще се държи прилично. Бил е ченге от доста дълго време. Едва ли ще убие Холистър пред очите ни.
Алън ми хвърля бърз поглед, преди отново да го насочи към пътя.
– Надявай се да е така – казва ми той.
Може и да не съм права, мисля си аз, но не споделям опасенията си с него.
* * *
Дъглас Холистър живее в Уудленд Хилс, в хубава двуетажна къща. Боядисана е в мръсно бяло, а рамките на прозорците са от светло дърво. В предния двор има само едно младо дръвче, а останалото е окосена зелена трева. Имотът е приятен, дори изглежда някак си сладко, но е лишен от въображение. Прилича на хиляди домове, които са издигнати по време на бума на недвижимото имущество. Холистър живее тук с новата си съпруга, Дейна, само от три години, така че вероятно са си купили жилището на много висока цена.
– Какво мислиш за Дейна Холистър? – попитах Бърнс, вече минали на „ти“.
– Мисля, че не е част от случилото се и че много го обича – отговори ми той. Това съвпадаше с първоначалното ни мнение, когато видяхме за първи път черно-бялата снимка, на която излизаха от онази хотелска стая. – Изневерила е с него, така че този грях ще ѝ тежи на съвестта, но винаги ми се е струвало, че не е от най-умните жени на света. По-скоро е глупава, отколкото злонамерена.
Бърнс ни запозна и с други подробности. Дейна Холистър работила в сферата на недвижимото имущество години наред – кариера, която започнала съвсем скоро след запознанството ѝ с Дъглас. Справяла се добре, но напуснала миналата година, когато жилищният балон се спукал. Сега се опитвала да започне собствен бизнес.
– Магазин за сувенири или нещо подобно – обясни ни Бърнс, след което си погледна часовника. – Сега трябва да е в него. В интерес на истината, работи всеки ден. Не е от мързеливите, не мога да ѝ го отрека.
– Продължаваш да го следиш доста изкъсо, а? – попита го Алън.
– Докато не го тикна в затвора – отговори му детективът с равнодушен глас като на машина.
Алън паркира до бордюра пред къщата, като оставя достатъчно място, за да може Бърнс да спре зад нас. Забелязвам бяла „Хонда Акорд“ на алеята. Слизаме от колата и потрепервам от захладилото се време – температурата е паднала, докато пътувахме. Февруари в Южна Калифорния е капризен период, както винаги.
– Как искате да процедираме? – пита Бърнс, който се присъединява към нас.
– Той веднага ще заеме отбранителна позиция, когато те види – казвам му аз. – Това е добре дошло. Ще представя двама ни с Алън и ще му покажем документите си. Това трябва да го изнерви още повече. След това ще оставим Алън да води парада.
Бърнс присвива очи срещу колегата ми.
– Чувал съм слухове за теб. Говори се, че направо сритваш задници по време на разпитите.
Алън свива рамене.
– Всичко е просто наука. Език на тялото, движение на очите. Всеки може да се научи.
– Всеки може да играе и голф – казва детективът, – но има само един Тайгър Уудс.
– Няма да е лошо да заеме отбранителна позиция – казва Алън, – но говорът ни трябва да е успокоителен. Езикът на тялото ни не бива да е предизвикателен. Сякаш сме дошли да му съобщим лоши новини, а не защото е заподозрян. – Поглежда Бърнс. – Смяташ ли, че можеш да се справиш?
– Не се тревожи. Ще се опитам да му покажа, че се разкайвам.
– Добре. Трябва да го накараме да ни пусне вътре. Аз ще говоря. Оставете ме да седна най-близо до него. Искам да го виждам добре, когато му съобщя, че съпругата му е жива. Най-важната му реакция ще е след като му кажа новината.