Отиваме до вратата на къщата. Пътеката до нея е от обикновен бетон. Едва сега забелязвам, че алеята е била преправяна. Използвани са тухли или нещо подобно. Няколко от къщите в моя квартал си направиха същите, но на мен никак не ми харесват. Боядисай си къщата, посади дърво, направи си красива градина. Алеи? Те са, за да придвижваш колата си от гаража до улицата.
– Ще почукам – съобщава Алън.
Вдига огромния си юмрук и почуква толкова силно по вратата, че малко ме шокира, защото не съм го очаквала. Изчаква един момент, намига на мен и Бърнс и чука отново, като буквално изкривява вратата навътре.
Минава повече време, отколкото съм очаквала. Наблюдавам предните прозорци; никой не дърпа някоя от завесите, за да провери кой чука. Нямам усещането, че ни гледат през шпионката.
Алън свива рамене.
– Нямам какво друго да направя, освен да почукам отново.
Подготвям се, защото го виждам, че смята да даде всичко от себе си. Чука по вратата толкова силно, че едва не се изсмивам на глас, макар да не е никак смешно.
Алън вдига отново ръка, но Бърнс я хваща.
– Почакай. Чу ли това?
Не съм чула нищо, но може би детективът има слух като на прилеп. Тогава го чувам и аз. Тихото уош-уош от чорапи по дюшеме. Всички се изпъваме като струни. Шумът секва и шпионката потъмнява.
– Да? – Гласът принадлежи на мъж.
Алън ме поглежда. Искаме да го изнервим, но по-късно, след като ни пусне в къщата. Засега ще е най-добре да чуе женски глас.
– Господин Холистър? – питам аз.
– Да?
– Аз съм специален агент Смоуки Барет от ФБР. Трябва да говорим с вас, сър.
Следва дълга тишина.
– Сър? – настоявам.
Тишината се проточва. Накрая отговаря:
– Почакайте.
Чуваме дърпането на резе. Вратата се отваря и Дъглас Холистър застава пред нас. Косата му е посивяла на места и времето си е оказало своето влияние по лицето и корема му, но не прекалено много. Дори изглежда в по-добра форма, отколкото на снимката от хотела. Преди днес вероятно е изглеждал и по-щастлив.
Но не и точно сега.
Точно сега ми напомня на Ал Пачино в „Белязаният“. Прилича на човек, който току-що си е заровил главата в гигантска купчина чист кокаин и е вдишал дълбоко. Погледът му прескача между мен, Алън и Бърнс и се връща обратно на мен. Има торбички под очите. Не е бръснат, а неприятната миризма, която лъха от него, ми подсказва, че не се е и къпал. Поглеждам надолу и виждам нещо странно: единият му крак е без чорап.
Дъглас Холистър се усмихва, но усмивката му е истинска пародия, отвратителна е, сякаш някой е насочил оръжие в главата му.
– Мога ли да ви помогна? – пита той с леко писклив глас. Прочиства си гърлото и отново ни дарява с мъртвешка физиономия. – Съжалявам. Мога ли да ви помогна? – Този път е малко по-добре, но е започнал да се поти. На челото му са се появили малки капчици пот.
Показвам му документите си, както и колегата ми.
– Това е партньорът ми Алън Уошингтън. Вече познавате детектив Бърнс.
На лицето му се появява съвсем лек намек за някаква нова емоция под трудно скрития ужас. Тя проличава само в очите му и само за миг, но я забелязвам, преди да е изчезнала. Възмущение, явно раздразнение от сорта „всичко това е по твоя вина“ на четиригодишно дете.
– За какво става въпрос? – пита Холистър и насочва вниманието си обратно към мен.
– Имаме важни новини за вас, сър. Може ли да влезем? Предпочитаме да сте седнали, когато ви ги съобщим.
Той ококорва очи и започва да криви ръцете си. Поради някаква причина изглежда изкуствен.
– Да не се е случило нещо с Дейна?
Уверявам го с добре наточената си успокоителна усмивка:
– Не, сър. Може ли да влезем?
Лишеният от заплаха почтителен подход, който използвам, като че ли сработва. Холистър се отпуска малко. Той прокарва пръсти през косата си, която вероятно не е мита от дни.
– Да, разбира се. Извинявайте. – Отстъпва настрани, за да можем да влезем. – Малко съм поразсеян. Болен съм и си подремвах. Мислех, че сънувам, че някой чука на вратата.
– Съжаляваме за това, сър – казвам аз и му се усмихвам с онази си усмивка, която му казва „какво да го правиш, така стоят нещата“. – Това е навик, който сме развили. Все пак, когато чукаме силно и никой не ни отвори, предполагаме, че човекът е ранен, мъртъв или упоен. – Измислям си обяснението в момента, но целта ми е да захраня наблюдателната машина на Алън. Знам, че той попива всеки тик и движение на очите на Холистър.
Бившият съпруг на Хедър ме гледа внимателно и се опитва да осмисли обяснението ми, че силното чукане е свързано със смъртта или съня на някого.
– Уха – отговаря той.
– Къде можем да поговорим, сър? – приканвам го с нежен тон аз.