– Насам – отвръща Холистър и се насочва към задната част на къщата.
Следваме го и оглеждаме обстановката. Къщата е красива по южнокалифорнийски. Светлото дюшеме е като огледало. Сводестите тавани не са на бабуни. Осветлението е приятно. Едно стълбище с дървен парапет и бежов мокет води до втория етаж. Къщата е голяма. Предполагам, че има пет спални. Вероятно три горе и две долу. Яко.
Минаваме през кухнята, която е просторна и блестяща, с гранитни плотове и уреди от неръждаема стомана. Не е студена, отбелязвам аз. В нея има разни дрънкулки, растения и различни плетени покривки. Това не е кухнята на маниак на тема чистота. Хладилникът е покрит с всякакви неща, поставени там с помощта на най-различни магнити. На стената виси табела „Бог да благослови този дом“.
Стигаме до дневната, която се вписва чудесно в останалата част от къщата. Петдесетинчов телевизор е разположен срещу огромен ъглов диван. Виждам Xbox и купчина с игри. На един от рафтовете са наредени в приятен безпорядък дивиди филми. Върху масата за кафе личи тънък слой прах, вероятно натрупал се за три-четири дни.
Разпознавам тази къща. Това е дом на заети хора, които дават всичко от себе си, за да балансират времето си в борбата с ентропията и страха от провал. Навсякъде се забелязват малки несъвършенства, но те не се набиват на очи и мястото никога не е мръсно. Намирам същото положение всяка вечер, когато се прибирам в собствения си дом.
Холистър ни кани да седнем на дивана. Алън се разполага най-близо до него. Бърнс сяда до Алън. Аз оставам права. Иска ми се да се чувства малко неудобно.
Оглеждам задния двор, когато Алън заговаря. Голям е. Няма дървета, но целият е в избуяла зелена трева.
– Нещо се случи вчера, господин Холистър – казва колегата ми. – Спомняте ли си датата, на която първата ви съпруга изчезна?
– Хедър?
– Да, сър.
Холистър обмисля въпроса и продължава да се поти.
– Хм... нека видим дали помня. Беше след кардио тренировката ѝ. В средата на седмицата. Сряда. Да. Сряда. Защо?
– Къде бяхте вие по това време?
На лицето му се изписва гняв, но отговаря, без да се замисли. Чувства се стъпил здраво на земята по тази тема.
– Бях у дома.
– Какво правехте по това време?
Холистър мълчи и се опитва да си спомни.
– Гледах филм. Синовете ми спяха. Гледах... „Мръсният Хари“.
Алън се усмихва.
– Клинт. Много го харесвам. Какво мислите, в кое е по-добър: като актьор или режисьор?
Бърнс ме поглежда настрани. Не му обръщам внимание. Той не знае каква е целта на Алън. А аз – да.
Холистър също се учудва от въпроса, но въпреки това отговаря.
– Мисля, че е по-добър като режисьор. Обожавам „Мръсният Хари“ и уестърните му, но наистина показа себе си като режисьор.
– Съгласен съм. Според вас кой е най-добрият му филм? Като режисьор, имам предвид?
Холистър обмисля въпроса. Разбира се, самият факт, че въобще отговаря, ме убеждава още повече, че е виновен. Виновните, когато са поставени в такава ситуация, се възползват от всеки шанс за сближаване с разпитващия. Те смятат, че като се държат приятелски, ще им се доверим по-лесно. Холистър така отчаяно желае да се хареса на Алън, че въобще не се запитва защо темата е Клинт Истууд.
– Предполагам, че „Реката на тайните“.
– Съпругата ви, Хедър, е била намерена жива. – Алън сменя рязко темата, без да се съобразява с отговора на Холистър.
Настава такава тишина, че щяхме да чуем дори карфица да паднеше на земята. Холистър се опулва срещу Алън. Преглъща тежко и нервно като зяпаща за въздух риба.
– Намерена ли е? – съумява да попита най-накрая той. – К-къде?
Намръщвам се. Намерена? А не „намерена жива“? Странен избор на думи.
– Беше изхвърлена от кола на паркинга на хотел. Аз и колегите ми присъствахме на сватба там. Смятаме, че извършителят е избрал това място заради близостта му до голяма група от служители на реда.
– Голяма група? Какво имате предвид?
Въпросите на Холистър отново са много, много странни.
– Почти всички от гостите бяха от ФБР или лосанджелиската полиция.
Холистър извръща поглед, който намира моя, но бързо го отмества. Вече се поти много по-сериозно. Присвивам очи. На ризата под мишниците му са се образували мокри петна.
– Уха – съумява да отговори той. – Не знам какво да кажа. Това е малко шокиращо.
Малко?
Холистър посочва Бърнс с пръст, а на лицето му се изписва искрено възмущение.
– Видя ли! Казах ти, че не съм я убил. Не престана да ме тормозиш, но тя е жива. Добре е.
Устата ми за малко да увисне.
– Не бих казала, че е добре, сър. Смятаме, че е била държана в плен осем години. Намира се в тежко психическо състояние. Разбирате ли? Не мисля, че това е най-добрият избор на думи.