Усещам погледа на Алън, който ме предупреждава да внимавам. Обуздавам се.
– Права сте – казва Холистър и вдига ръка, за да покаже, че е съгласен. – Съжалявам. Чувствам се като топчето в машина за пинбол. Просто... – Той слага ръце между коленете си и ги поглежда. – Осем години са много време. Изчезването на Хедър едва не ме уби. Тогава бях обвинен, че съм отговорен за това и вероятно за убийството ѝ. – Поглежда Бърнс. – Знам, че просто си вършеше работата. Извинявам се за избухването си.
– Няма проблем – отвръща детективът, който играе своята роля, макар да усещам колко е напрегнат.
– Къде е тя? – пита Холистър. – Ранена ли е? Мога ли да я видя?
Това са въпросите, които трябваше да зададе в самото начало.
– Все още е под лекарско наблюдение – обяснява Алън. – Засега няма следи от тежки физически наранявания, но психическото ѝ състояние е друга тема. Лекарите предпочитат известно време да няма посещения.
Винаги съм се изумявала колко лесно Алън сменя начина си на говорене. При нормални ситуации е много добродушен. На места използва по малко сленг, по малко ругатни. Прави се на човек от улицата. А сега звучи толкова официално, почти надуто.
– Разбирам – отвръща Холистър, като се съгласява прекалено бързо за моя вкус. – Вече имате ли някаква идея? Кой може да ѝ е причинил това?
Ето един въпрос, на който наистина желае да получи отговор. Алън изчаква, като оставя мълчанието да повиси малко по-дълго, докато гледа втренчено Холистър.
– Не – отвръща най-накрая той. – Опасявам се, че не. Надяваме се госпожица Холистър да успее да хвърли малко повече светлина върху нещата, когато е готова да говори отново. Ако въобще това се случи някога.
Холистър се навежда леко напред, макар и почти незабележимо. Нетърпението му е добре прикрито.
– И? – пита той. – Смятате ли, че някога ще е готова?
Господи, изумявам се аз. Или този тип е най-лошият лъжец на света, или все още е прекалено шокиран, за да говори разумно.
Алън отново го подлага на продължително мълчание. Този път е толкова дълго, че едното от очите на Холистър потреперва от напрежение.
– Опасявам се, че за момента не мога да отговоря на този въпрос.
– Разбирам – отвръща домакинът ни и се усмихва отново със своята отвратителна и отчаяна усмивка. – Някой иска ли бира? – пита той. – Аз определено имам нужда от една.
Предложението му е изключително нелепо. Алън се възползва от това.
– Не ни е позволено, сър, но ви благодарим. Мисля, че намерихме онова, заради което дойдохме, имам предвид, че трябваше да си свършим работата. Просто искаме да ви помолим да бъдете търпелив още малко.
Това „изтърване“ на Алън съвсем не е случайно. Окото на Холистър отново потрепери при думата „намерихме“.
– Хм, добре – казва той и се вторачва в колегата ми. Устата му е толкова суха, сякаш е натъпкана с памук.
– Сещате ли се за нещо, което може да ни помогне, сър? Появата на Хедър очевидно е напълно неочаквана. Нещо случило ли се е в живота ви наскоро, което да е свързано с това? Някой свързвал ли се е с вас, писал ли ви е, оставял ли ви е странни съобщения?
– Не, нищо подобно – отвръща Холистър.
– Нещо, за което можете да се сетите?
– Опасявам се, че не. Много е странно. Само преди три дни всичко си вървеше нормално. Сега всичко се промени.
Това е самата истина. Усещам я в гласа му. Проблемът отново е изборът му на думи. Три дни са прекалено голям прозорец. Хедър се появи вчера.
Алън кима съчувствено.
– Така се случват нещата понякога – казва той. – Смятаме, че сме помислили за всичко, но накрая се оказва, че сме допуснали грешка.
– А-ха – съгласява се Холистър и поглежда Алън със страхопочитание.
– Господин Холистър, имате двама синове, нали?
– Да. Ейвъри и Дилън.
– Как смятате, че ще реагират те, когато чуят новината?
– Нямам представа.
Държанието на Дъглас Холистър веднага се променя. Погледът му става по-студен. Гласът му – равнодушен. Защо?
Алън се хваща за това.
– Господин Холистър, къде са Ейвъри и Дилън сега?
– На гости на приятел.
Алън се втренчва в мъжа и осъзнавам, че нещо не е наред. За първи път, откакто дойдохме тук, отмества поглед от този на Холистър. Поглежда ме. Много, ама много е разтревожен. Обръща се отново към Холистър.
– Позволете ми да си разменя две приказки с шефката си, сър, и след това ще ви се махаме от главата. Двамата с детектив Бърнс можете да наваксате междувременно.
Холистър поглежда колебливо Бърнс.
– Да, разбира се.
Алън става и двамата отиваме в кухнята.