– Имаме проблем – казва той.
– Какъв?
– Лъже, че Ейвъри и Дилън са при приятел. Защо? Кой лъже къде се намират децата му?
Много бавно намирам отговора, към който ме насочва, но когато го правя, застивам.
– Смяташ, че са тук?
Алън мълчи известно време.
– Мисля, че е възможно, което никак не е добре. Очевидно Холистър е затънал надълбоко. Нещо или някой го е стресирал. Последния път, в който се сблъсках с подобно поведение на заподозрян, когото разпитах в дома му, се оказа, че е убил съпругата си точно преди да пристигнем. Отне му много време, за да отвори вратата, също като Холистър. Знаеш ли защо?
– Защото през това време е скривал тялото?
– Близо си. Мил е кръвта от ръцете си. Тялото беше натъпкано зад дивана, докато го разпитвахме.
– Господи. – Усещам как се разгневявам заради това зловещо деяние.
– Какво искаш да направим?
Съсредоточавам се върху Холистър, който води напрегнат разговор с Бърнс. Играта ни е много трудна. Той ни покани в дома си, но нямаме заповед за претърсване. Доказателствата, които можем да използваме, са ограничени до онова, което можем да видим с очите си.
– Време е да го поизпотим – казвам на Алън. – Все още не разполагаме с основание за претърсване на дома му. Ако го направим, рискуваме доказателствата, които намерим, да бъдат отхвърлени в съда. Някак си трябва да намерим начин да го пречупим тук и сега.
– А ако не успеем?
Поглеждам Алън.
– Какво е твоето предчувствие? Момчетата живи ли са, или мъртви?
– Мъртви са – отвръща, без да се замисли. – Изражението му коренно се промени, когато споменах Ейвъри и Дилън.
– Ако не го пречупиш, ще измисля нещо.
Алън си изпуква пръстите на ръцете и отново се заглежда в Холистър.
– Мисля, че трябва да сме директни – казва замислено той. – Ще започна, като му обясня какво е невролингвистика4. После ще видим.
Връщаме се обратно в дневната. Алън сяда отново. Аз оставам права.
– Съжаляваме за това – казва колегата ми.
– Няма проблем – отговаря Холистър. Изглежда облекчен, че не се налага да продължи разговора си с Бърнс.
– Искам да ви разясня какво означава невролингвистичен разпит, господин Холистър.
Онзи се намръщва.
– Невро какво?
– Невролингвистичен разпит. Знам, че техническият жаргон няма да ви говори нищо, но ще се опитам да опростя нещата за вас. Това е начин да се разбере кога човекът, когото разпитваш, използва когнитивен процес или си спомня нещо. Под когнитивен процес имам предвид мислене. Създаването на отговор на проблема. Когато ви попитах по-рано кой филм от режисираните от Клинт Истууд ви харесва най-много, вие трябваше да се сетите за онези, които сте гледали, и да ми дадете отговор на база информацията, с която разполагате. Дотук разбирате ли ме какво имам предвид?
– Мисля, че да.
– Когато си спомняте нещо, не е необходимо да използвате когнитивен процес. Това е просто спомен, който трябва да изнамерите. Използваме различна част от мозъка за всяка функция и показваме специфична физиологическа реакция. – Алън се навежда напред. – Най-вече с очите.
Тикът в окото на Холистър се появява отново.
– С очите? – повтаря той и прилича на пълен идиот.
Алън кима.
– Да, сър. Когато си спомнят нещо, повечето хора поглеждат нагоре и надясно. Когато разрешават проблем, обикновено поглеждат надолу и наляво. Но това невинаги е така, то е променлива величина, затова се задават въпроси, за да се установи база. Знаете ли защо?
– За да разберете кога лъжат? – прошепва Холистър с празен поглед, отново е ужасен.
– Точно така. Ако ги попитате за спомен и те използват когнитивната функция на мозъка си, това означава, че лъжат. Когато ви помолих да си спомните на коя дата е била отвлечена съпругата ви, вие не излъгахте. Вие си спомнихте. – Алън свива рамене. – Съществуват и други индикатори, разбира се. Нервността е един от тях. – Колегата ми се усмихва. – Вие вече бяхте нервен и се потяхте като прасе, когато пристигнахме. Казахте, че сте болен и сте си подремвали, но не ми се вярва.
Холистър не казва нищо. Превърнал се е в кротко птиче. Алън е кобрата.
– Но едно нещо ме обезпокои най-много, господин Холистър. – Алън се приближава по-близо до него и разделя ръцете му със своята, като създава несъзнателна заплаха за мъжеството му. – Когато ви попитах за синовете ви, когато ви попитах за Ейвъри и Дилън, вие ме излъгахте. Веднага го разбрах. И това ме безпокои – безпокои всички ни, господин Холистър. Защо ви е да лъжете къде се намират синовете ви?
Погледът на Холистър подивява. Устата му зейва, макар да ме съмнява, че го осъзнава. Той се разпада точно пред очите ни.