– Също така сме тренирани да забелязваме така наречения „афект“, господин Холистър. Знаете ли какво означава? Казано на прост език, това е държанието на някого при определена емоция или емоции. Можете да покажете отегчен афект, тъжен афект и така нататък. – Алън се приближава още повече до него и натиква коляното си напред. Вече се намира на четири-пет сантиметра от слабините на Холистър.
Онзи пръдва. Дори не го съзнава. Пръднята е тихичка, но е достатъчно показателна. Понякога ставаме свидетели на пръдни и оригвания при изкусни разпити. Дори не е задължително човекът да е виновен. Това е физиологическа реакция от страх.
– Вашият афект, когато повдигнах въпроса за синовете ви, се смени от изплашен до пълна липса на емоции. Знаете ли в какви хора наблюдавам подобна реакция? – Алън протяга врата си напред и носът му почти се опира в този на Холистър. – В убийци.
– Гаххх... – отвръща домакинът ни.
Разтърсен е. Хората си нямат никаква представа колко опустошителен може да бъде един разпит. Някои са припадали, когато се изправят пред обвинение и значка.
– Господи, той се подмокри – отбелязва Бърнс.
Виждам образуващото се петно, преди да усетя миризмата. Алън не помръдва.
– Къде са телата на Ейвъри и Дилън, сър? – пита той.
Холистър не отговаря. В момента му е трудно да образува думи. Протяга ръка и сочи. Горе.
Не губя никакво време. Оставям Дъглас Холистър на Алън и Бърнс и хуквам по стъпалата, покрити с бежов мокет, към втория етаж. Лампите в коридора горе са светнати. Стените са бели и покрити с най-различни снимки в рамки. Сгреших за спалните. Тук са само две – двойната врата е за голямата, а единичната вдясно за малката в края на коридора. Третата врата е за банята; не е трудно да го установя, тъй като е отворена.
Проверявам първо голямата спалня. Отварям вратата и веднага ме удря слабата миризма на фекалии. Сбърчвам нос, вадя пистолета си и влизам. Стаята е лишена от въображение, но не е никак лоша. Над огромно легло виси полилей с вентилатор. Едната от стените е боядисана в тъмносиньо, но останалите са бели. Мебелите са от дърво, не са нито прекалено стари, нито прекалено нови.
Никога вече няма да погледна със същите очи на бежовото.
Хуморът няма да успокои нервите ми и едва не стрелям с оръжието си, когато чувам шума. Сумтене, последвано от влажен мляскащ звук. Идва от банята на спалнята. Поемам си дълбоко въздух, прочиствам си съзнанието и тръгвам натам. Стигам до вратата, която е открехната, и я отварям.
Веднага виждам Ейвъри и Дилън Холистър. Очаквах го, но все пак сърцето ми се свива. Подът в банята е покрит с дългокосмест килим, който стига чак до отделните вана и душ. Едното от момчетата лежи на една страна, а лицето му е забито в килима. Виждат се само задната част на главата и ушите му. Около врата му има синини. Другото лежи по гръб, с лицето нагоре, очите му са затворени, а устата отворена. Коленича и проверявам за пулс първото тяло. Надявам се да има, но не очаквам да намеря такъв. Нищо.
Мляскащият шум се разнася отново и веднага ставам на крака с вдигнат пистолет. Той идва от ваната, която е дълбока и прилича на малък басейн. Надниквам внимателно над нея. Вътре се намира чувал за трупове. От него се подава бял шлаух. Изведнъж чувалът помръдва и от вътре се разнася влажен и давещ се звук.
Прибирам оръжието в кобура и влизам във ваната, без да се замисля. Ръцете ми треперят, докато разкопчавам ципа. Миризмата на фекалии е силна, но не ѝ обръщам внимание. Знам само че някой вътре още е жив, може би ранен, а времето е враг. Разгръщам чувала и ме удря ужасна воня. Вътре има жена. Кръвта напуска лицето ми. За момент ми се завива свят.
Сядам на ръба на ваната. Искам да извикам Алън, но като че ли съм изгубила гласа си. Мога само да се пуля.
Това е Дейна Холистър. Разпознавам я от онази черно-бяла снимка. Гола е. Погледът ѝ е празен и се взира в нищото, устата ѝ зяпа, но това е просто инстинкт; шлаухът пада настрани.
– Дейна? – прошепвам аз.
Не получавам отговор. Тя продължава да се взира в нищото. От устата ѝ се стичат лиги. Всичко в нея е отпуснато и празно. Спохожда ме нещо ужасно, смесица от тъга, ярост и страдание. Коленича до нея и откопчавам чувала докрай. Не обръщам внимание на вонята. Просто искам да я докосна, за да разбере, че не е сама, ако въобще в нея е останало нещо разумно. Бъркам в чувала и я хващам за ръката. Стискам я в моята и погалвам челото ѝ. Няма никаква реакция. Устата ѝ се отваря и затваря, така издава мляскащия звук.
Забелязвам дупка над окото ѝ, но в орбитата ѝ, и цялото ми тяло се разтриса.
Онова, което си мисля, ли е? Нещо, което съм виждала и преди.