Другото момче, което не съм проверила, защото Дейна ме изненада, простенва тихичко и едва не падам назад от ръба на ваната. Ужасена съм. Вземам се в ръце и пропълзявам до него, за да проверя има ли пулс. Намирам го, макар да е слаб и едва доловим. Момчето се изкашля два пъти и очите му потреперват.
– Алън! – провиквам се аз. – Ела тук горе, моля те! Веднага!
След малко чувам тежките му стъпки по стълбите и едва тогава си позволявам да се разплача. Тъга, безпокойство, страх. Прегръщам момчето и благодаря на Бога за стоновете му. Те означават, че е живо. Дейна Холистър изсумтява. Другото дете се взира безжизнено в килима.
Това е нашата работа.
16
Дейна и Дилън Холистър бяха отведени с линейка. Уредих да ги заведат в същата болница като тази на Хедър. Ейвъри Холистър беше обявен за мъртъв.
Тъгата ми беше заличена от горещия вятър на яростта.
Иска ми се да изтръгна ръцете и краката на Дъглас Холистър, да му извадя очите и да му откъсна езика.
Усещам огромна ръка на рамото си.
– Сега е моментът да разпитаме Холистър – казва Алън. – Прочетохме му правата и не е поискал адвокат. Ако смятаме да изтръгнем самопризнания, трябва да ковем желязото, докато е горещо.
Ако си затворя очите и се заслушам, мога да чуя виещите сирени на линейката в далечината.
– Искаш ли да го транспортираме първо?
– Не. Колкото повече време му дадем за мислене, толкова по-голям е шансът да поиска адвокат. Вече го попитах. Съгласен е да бъде разпитан тук. Дори ни осигури видеокамера и нова касета.
– Защо е толкова отзивчив?
– Изплашен е. Той не е причинил това на Дейна.
Премислям отново всички сложни подробности в главата си.
– Първо ще проведа един телефонен разговор и после ще го разпитаме тук.
* * *
Кали мълчи и осмисля онова, което току-що ѝ казах за Дейна и момчетата Холистър.
– Ти да видиш – съумява да отговори накрая тя. – Какво искаш да направим? – Тонът ѝ е изключително професионален, засега е оставила шегите настрана.
– Нека Джеймс продължи с обобщаването на информацията от папките по случая ѝ. Искам да направите проучване във ViCAP. Търсим подобни престъпления като това на Дейна Холистър.
– Смяташ, че го е правил и преди?
– Не знам. Но поне методът му е сравнително уникален. Мисля, че ако го е правил преди, определено ще бъде във ViCAP и определено ще е той.
Програмата за оценяване на криминалните случаи с повишено ниво на насилие е създадена във ФБР през 1985 година. Идеята зад нея е гениална и с времето е доказала това. Представлява общо начинание. Осигуряваме на участващите служби на реда в цялата страна формуляр, който да попълват. Винаги съм се изумявала от безпристрастния начин, по който са описани ужасите, които се записват в програмата. Пълно е с препратки от рода на „ако отговорът е „да“, отидете на ред еди-кой си“ като някаква странна данъчна декларация.
Има ли следи от необичайни или други нападения/травми/мъчения по жертвата? Да/Не/Неизвестно. Ако се отбележи „да“, следва въпрос 88b, а именно списък с възможните допълнителни мъчения: Ако отговорът е „да“, посочете какви следи сте намерили (отбележете всички подходящи и опишете). Някои от възможностите са: Побой върху слабини с ръце/юмруци, с предмети; телесни повреди или рани, установени при преглед/изследвания; канибализъм; душ/клизма, направени на жертвата; одиране на кожата. И личният ми фаворит в края на този дълъг списък от отвратителни възможности: други.
Първия път, в който прочетох формуляра, се замислих за хората, които го бяха съчинили. Какво трябваше да си видял, за да съставиш подобно нещо? Какво трябваше да знаеш, за да си сигурен, че е пълен? Тогава се чудех, но вече знам: мога да изброя повечето от нещата по спомен на база личния си опит.
След като формулярът се попълни, той се изпраща във ViCAP в Куантико. Информацията се вкарва в базата данни и след това се сравнява с вече съществуващата в опит да се намерят подобни случаи.
– Дай ми необходимата информация – казва Кали.
Опитвам се да бъда колкото се може по-конкретна, за да успее да попълни лесно формуляра. Той няма да е пълен. Засега това не е необходимо. Обяснявам ѝ какво искам да потърси, нещо, което още не е потвърдено от лекарите, но което вътрешно смятам, че е там.
Тя мълчи известно време.
– Сигурна ли си за това?
– Не съм, но залагам дома си, че съм права.
– Веднага ще се свържа с тях.
* * *
Не може да му се отрече, сега Дъглас Холистър изглежда по-спокоен, отколкото когато почукахме на вратата му. Не съм особено изненадана. Това е често срещано явление при самопризнание. Да криеш стореното от теб, е стресиращо. Един престъпник ми го беше описал като „огромно, трупащо се напрежение без отдушник“. Много от тях изпитват облекчение, когато повече не им се налага да го таят в себе си. Едно от най-честите желания на извършителите след самопризнания, поне от моя опит с тях, е да спят. Най-накрая могат да се отпуснат.