Холистър седи на дивана. Алън е преместил масата за кафе, за да може камерата да го снима директно. Колегата ми се е разположил най-близо до него, а Бърнс е от другата му страна, както по-рано. Смятам да остана права. Страхувам се да се приближа прекалено много до този изрод, защото не знам какво ще му причиня.
Плъзгащата стъклена врата, която води до задния двор, ни осигурява светлина. Смятам, че е неуместна в този случай, но слънцето грее над всички ни поравно.
– Може ли да запаля цигара? – пита Холистър. – Имате ли нещо против? Дейна не обичаше да пуша, но май вече няма значение.
– Това е вашият дом, сър – отговаря Алън.
Гласът му е изключително делови, без да бъде студен. Това е част от сделката: ако сътрудничиш, ще се отнасяме с теб с уважение. Защо? Защото прагматизмът е на почит в нашата работа. Искаме заподозрените да говорят, а не да мълчат. Затова, дори да изгаряме от желание да ги изгорим на клада, склонни ли са да говорят пред камерата, ще им носим безалкохолно и ще им палим цигарите.
– В кухнята са – казва Холистър. – Може ли да отида да ги взема?
– Къде точно са, сър? – пита Бърнс. Той също е учтив. Сигурна съм, че му се иска да унищожи Дъглас с голи ръце, но е наясно каква песен трябва да пеем.
– В чекмеджето отляво на готварската печка.
Бърнс става и след малко се връща с кутия червено „Марлборо“ и зелена запалка. Едновременно изпитвам желание да запаля и тежестта на иронията. Отказах пушенето преди почти четири години, но стресът продължава да събужда желанието ми за пушене. Червеното „Марлборо“ беше моята марка. Наблюдавам Холистър със завист, която е подсилена от омразата ми към него, как си пали цигара. Вдишва дълбоко със затворени очи и за момент изпада в пълно блаженство.
Алън натиска „Запис“ на камерата.
– Аз съм специален агент на ФБР Алън Уошингтън и ще проведа разпита на Дъглас Холистър в неговия дом, който се намира на... – Колегата ми осигурява всичката необходима информация, включително датата и точното време, присъстващите и защо сме тук. Дъглас пуши и слуша със зареян някъде в далечината поглед. – Господин Холистър, може ли да потвърдите пред камерата, че вече ви прочетох правата?
– Да, мога. Направихте го.
– Може ли също така да потвърдите пред камерата, че се отказахте от правото си на адвокат за този разпит и самопризнание?
– Да.
– Ще потвърдите ли още, че правите това по собствена воля, а не по принуда или под заплаха?
– Да.
– Бихте ли ни споделили защо се съгласихте на този разпит и на записването му?
Холистър мълчи известно време, като се възползва от паузата, за да си дръпне отново от цигарата. Няма пепелник, но едва ли му пука за това. Тръска пепелта върху масата за кафе.
– Изплашен съм. Човекът, който стори... случилото се с Дейна... той ме е погнал. Сметнах, че най-добрият ми шанс за оцеляване е да бъда защитен от полицията.
– Благодаря ви, сър. Още нещо. Вие ни осигурихте тази видеокамера, нали?
– Така е.
– Също така ни дадохте касетата, върху която се записва този разпит?
– Да.
– Потвърждавате ли, че не сме злоупотребили нито с камерата, нито с касетата?
– Кълна се, че е така! – отвръща Холистър и се разкикотва.
– Можете ли да ми дадете положителен отговор, сър? – Търпението на Алън е безгранично и буди единствено възхищение.
Холистър гаси цигарата си направо върху масата и си пали нова.
– Съжалявам. Да, потвърждавам, че няма злоупотреби.
– Благодаря ви. – Алън млъква за момент. Събира си мислите и се подготвя за разпита. – Да поговорим за Ейвъри, господин Холистър.
Дъглас като че ли се свива в себе си. Погледът му става плах.
– Ейвъри.
– Ейвъри беше ваш син, нали?
– Да.
– Намерихме го мъртъв в банята на голямата ви спалня, сър. Беше удушен. Вие ли го убихте?
– Да. Аз го направих. – Холистър звучи изумен.
– Кога го убихте, сър?
– Късно миналата нощ.
– По кое време?
– Предполагам, че е било около три сутринта.
– Как го убихте, сър?
Холистър покрива с ръка очите си, докато говори. Не иска да го гледаме, когато отговаря на въпроса.
– Дадох приспивателни на момчетата си. Казах им, че са лекарство. Не трябваше да са будни и изплашени, когато умират. Първо отидох в стаята на Ейвъри. Не исках да използвам възглавница, за да го задуша... не бях сигурен за това. Смятах, че ще отнеме прекалено много време. Вчера четох в интернет за сънната артерия и как чрез нея да приспиш бързо човек. Реших да направя първо това, в случай че приспивателните не проработеха както трябва, просто за да се уверя, че е в безсъзнание.