Бърнс си записва нещо в бележника си. Вероятно напомняне да провери историята на браузъра на Холистър.
– Влязох в стаята му, изправих го до седнало положение и минах зад него. Той се разбуди, когато увих ръце около врата му. Не знам какво се случи. Смятах, че съм му дал достатъчно приспивателни, но вероятно беше прехвърлил някое хапче на брат си, докато не гледах. Ейвъри беше много умен в това отношение. – Холистър преглъща и адамовата му ябълка подскача. – Мъчеше се. Приспивателните не му бяха подействали както трябва. – Едната ръка остава върху очите му. Другата е подпряна на коляното му и цигарата в нея гори забравена. – Затова трябваше да го направя по старомодния начин. Пуснах го и той полудя. Ударих го два пъти в лицето, при това доста силно.
– Използвали сте юмруците си? – пита Алън, като по този начин го подканя да му сподели повече подробности, и го тика все по-напред към бесилото.
– Да. – Дъглас спира да диша за миг. – Успя да изрече половината от една дума. Знаете ли коя беше? „Тат...“, каза той и в този момент юмрукът ми уцели устата му. Господи, дори не беше в пълно съзнание.
– Какво се случи след това?
– Започнах да го душа. Здраво. Много здраво. Никога не съм стискал нещо толкова силно в живота си. Спомням си, че се озъбих, нали се сещате? Ето така? – Холистър разкрива зъбите си в дивашка усмивка. Ръката му продължава да крие очите. – Сигурно съм му изглеждал като чудовище. Вероятно си е мислел, че съм много гневен. Но не бях. Лицето ми не беше изкривено от гняв. А от усилията, които влагах. Исках да го направя бързо за него. Стисках го толкова силно, че ръцете ме заболяха и вените им изпъкнаха. – Изумлението се завръща в гласа му и замества страданието му. – Лицето му много почервеня. Стана толкова тъмно, направо черно-червено. Очите му щяха да изскочат от орбитите си, а езикът му беше изплезен. Напика се. Господи, беше ужасно. Бях приклещил ръцете му под коленете си и усещах как гърдите му се тресат. След малко... спряха. Той спря. Всичко спря. Беше мъртъв. – Холистър маха ръката от очите си. Дърпа си от цигарата.
Така ми се иска да го убия. Поне не плаче. Не знам какво щях да направя, ако беше заревал с крокодилски сълзи.
– Кога го преместихте в банята? – пита Алън.
Холистър загася втората си цигара и пали трета.
– Веднага след това. Не можех да повярвам колко е тежък. Наричат го мъртво тегло. Сега разбирам защо. Беше много тежък. Сърцето ми биеше като полудяло и имах чувството, че всичко е много, много изострено. Разбирате ли ме какво имам предвид?
– Мисля, че да.
– Отнесох Ейвъри в банята и го оставих на пода. В началото просто лежеше там, но след малко го обърнах с навряно в килима лице. Защото очите му бяха отворени. Мисля, че е на лош късмет, ако ги оставиш да се взират така след смъртта. Разбирате ли ме? Опитвах се да се отнеса с уважение към него. Разбирате ли ме? – Холистър се ухилва жестоко, безумно. Усмивката му се стопява. – Беше прекалено. Трябваше да отида право при Дилън, трябваше да го довърша тогава, както направих с брат му, но просто не можех. Отнесох тялото му в банята, но все още бях прекалено разтърсен от убийството на Ейвъри, за да го довърша. Трябваше ми време. – Той кима веднъж на себе си. – Да. Трябваше ми време.
Алън се възползва от ситуацията.
– Господин Холистър, защо убихте Ейвъри?
Дъглас се опулва насреща му и обмисля въпроса. Според мен сега, на светлината на новия ден, започва да се съмнява в причините си.
– Сър? – приканва го Алън.
– Трябваше да избягам. Трябваше да изпразня банковите си сметки и да избягам. Да живея само с налични пари. Това не беше живот за две малки момчета.
Ставала съм свидетел на подобен мотив прекалено много пъти. Това е въплъщение на злобния нарцисизъм. Баща или съпруг планира да избяга или да си отнеме живота. Той смята, че ще е жестоко да остави семейството си да продължи без него, затова ги убива. Истината е, че просто не може да понесе мисълта, че ще го презират, след като си замине.
– Защо е трябвало да избягате? – пита го Алън.
– Прецаках се. Трябваше да му платя. Не го направих. Затова отвлече Дейна и... ѝ стори онова. – Холистър се намръщва при спомена. – Каза ми, че ще пусне Хедър. След това се закани, че ще ме нарани като Дейна.
– Кой е „той“, сър?
Холистър млъква.
– Човек може да се научи да живее с почти всичко – казва той. – Не е толкова трудно, стига да не му се налага да го търпи всеки ден. Първите няколко седмици, дори месеци може да са трудни, но времето... покрива всичко в прах. Точно както е в истинския свят. Годините си минават и прахта превзема всичко, след това се превръща в пръст и от нея порастват дърветата. Съвсем скоро се издигат къщи и никой няма представа, че някое лъскаво имение е построено върху гробище.