Холистър се навежда напред, за да придаде повече тежест на думите си, и размахва пръст към Алън, напълно потопен в своята проповед.
– Някога виждали ли сте рускиня в супермаркета? Тези жени никога не обличат анцуг. Слагат си грим в момента, в който се събудят. – Дъглас ме дарява с поредния изпепеляващ поглед. – Както и да е. Докъде бях стигнал? – Дърпа си от цигарата. – За ей такива неща се оплакват повечето мъже. Можете да си представите колко много ми завидяха, когато им казах, че не са прави, че съм намерил перфектната жена и тя е американка! Някои от тях дори не повярваха. Казах им, да, знам, шансовете са като да спечелиш от лотарията, но Дейна е истинска находка. – Ухилва се. – Момчетата обаче ме спипаха. Един от старите членове ми каза да разпитам за майка ѝ. Така и направих и знаете ли какво? Дейна беше първо поколение американка. Родителите ѝ бяха дошли от Полша. Момчетата добре се посмяха за моя сметка, но нямах нищо против. – Изсмива се при спомена. – „Видя ли? – казаха ми те. – Имала е майка, която е знаела как да се отнася към един мъж.“ Така е. Срещал съм родителите ѝ на няколко пъти и тя е точно като майка си.
Може би Алън намира речта му за скучна или неприятна, но не го показва.
– Значи посещавахте редовно форума и чата и...?
– Един ден получих покана за личен чат.
– Какво означава това?
– Нормалният чат е публичен и достъпен за всички. Те могат да виждат какво пишат другите. Личният чат се отваря в отделен прозорец и се вижда само от двамата, които го водят.
– Разбирам. Продължавайте.
– Потребителското име на човека беше „Дали“. Помислих си, че е странно.
– Вашето какво беше? – питам аз.
– „ИстинскаЛюбов“ – отговаря предизвикателно Холистър.
Иде ми да повърна, но не казвам нищо.
– Не бях срещал този тип преди, но постоянно се появяваха нови членове. Нови жертви на фем-кравите. Наричахме ги живите безтопковци. – Дъглас се ухилва на Алън. – Разбрахте ли го? Като живите мъртви, само че без топки.
Колегата ми се усмихва любезно.
– Много умно. Какво искаше Дали?
– Каза ми, че може да ми реши проблема, че може да накара съпругата ми да изчезне и че тялото ѝ няма да бъде намерено, докато аз не поискам. Бях подозрителен, разбира се, и му го казах. „Може да си ченге“, бяха точните ми думи. „Мога да докажа, че не съм – отговори ми той. – Има ли някого, с когото работиш – мъж или жена, който те дразни? Някого, когото не харесваш особено?“
Това беше лесно. Всеки не харесва някого на работното си място. В моя случай беше жена. Не шефката ми, а шефката на отдела, която често си имаше работа с моята. Името ѝ беше Пайпър Стайлс – тъпо име – и тя беше кучка на квадрат. Веднъж ме обвини, че съм ѝ зяпал задника, и заплаши да ме съди за сексуално насилие. – Холистър се намръщва от отвращение. – Носеше от онези тесни панталони. Естествено, че ѝ зяпах задника! Сетих се за нея, когато Дали ме попита, и точно това му казах. Той поиска да разбере как точно се пише името ѝ, и ме помоли да му дам нейно описание. Попита ме също така каква кола кара, и аз му отговорих – смарагдовозелена „Мазда Миата“.
Дали ми каза, че през следващите няколко дни ще се случи нещо на Пайпър. Обясни ми, че няма да е фатално, но ще я нарани толкова, че да чуя за него. „Това ще ти докаже, че не съм ченге и че съм сериозен“, каза ми той. „Да, разбира се, приятел“, отговорих му нещо подобно аз. Смятах, че е въздух под налягане. „Още нещо – продължи онзи. – Ако обелиш дума пред някого за този разговор, ще убия Ейвъри и Дилън.“ След това излезе. Аз се зачудих с кого бях чатил току-що. – Холистър върти цигарата между палеца и показалеца си и я гледа. – Реших, че просто ще изчакам и ще видя дали нещо ще се случи с Пайпър. Дотогава щях да си държа устата затворена, за да не нарани момчетата ми. За всеки случай. Сметнах, че онзи вероятно е някоя откачалка. Или пък беше някой от другите членове, който си правеше майтап с мен. – Свива рамене. – Смятах да играя на сигурно. Ейвъри и Дилън бяха мои синове. Не исках да направя нещо, което да ги застраши.
Фактът, че единият от синовете му лежи мъртъв горе, убит от собствените му ръце, прави това изказване нелепо, но е повече от очевидно, че Холистър не забелязва нито тази, нито някоя от безбройните други пропуски в логиката си. Неговите разбирания целят да задоволят него, а не нас.
– Нещо случи ли се с Пайпър Стайлс? – пита Алън.
– О, да. – За първи път от началото на този разговор Холистър се усмихва с истинската си усмивка, която е изключително грозна. – Някой проникна в дома ѝ и използва нож върху лицето ѝ. Не само от едната страна като във вашия случай – казва той и ме поглежда, – а върху двете. Няколко вестника писаха за това. Обезобрази я за цял живот. – Подхилва се. – Повече не се върна на работа.