Томи ме целува, а аз простенвам и се сбогувам с острова.
2
1974
Аз ще бъда животът.
Мъжът изрече тези думи на Момчето. То усети тембъра на гласа му и се приготви.
– Да, татко.
– Ти ще бъдеш ти, а аз ще бъда животът.
– Разбирам.
Това беше ролева игра.
Баща му протегна ръка с дланта нагоре. Беше голяма. И твърда. Момчето знаеше това от личен опит. Дланта го беше удряла много пъти.
– Дай ми долар.
Баща му го погледна и Момчето погледна баща си в очакване на онова, което предстоеше. Главата му приличаше на животинска в очите на Момчето, но това не го отвращаваше. Главата и лицето отговаряха на ръцете, а черепът му приличаше на изсечен от бетон и метал. Очите му бяха ледено сини и леденостудени и приличаха на очите на философ и убиец.
Очите на Момчето бяха същите и приличаха на цветя, които баща му отглеждаше като градинар.
– Нямам долар.
– Хайде сега – отвърна баща му. Той заби поглед в масата и забарабани с дебелия си пръст по нея, сякаш изгубен в размисли. – Хайде сега. Ще те помоля само още веднъж. – Бащата отново погледна лицето на сина си. – Дай ми един долар. – Пак протегна ръка, като я затвори и отвори в настоятелен жест.
– Вече ти казах, че нямам долар. Колкото и да искаш, няма да промениш нищо.
Баща му го изгледа одобрително. Това, което направи току-що, беше опасно, но в същото време беше смело. Смелостта беше нещо добро.
– Казах ти, че аз ще съм животът – настоя баща му с плътен и търпелив глас. – Когато животът поиска да му дадеш долар, трябва да го направиш или животът ще те накаже.
Масата беше малка, а ръцете на баща му дълги. Дланта му се стовари като гръмотевица в лявата част на лицето му. Веднага му причерня. Събуди се паднал по корем, столът беше преобърнат, а дланите му бяха залепени в пода, в който беше намерил опора. Ушите му пищяха, а в устата си усещаше вкуса на собствената си кръв. Имаше чувството, че в главата му жужат пчели.
– Ставай, синко.
Виеше му се свят. Опитваше се да намери правилните думи.
– Да, татко.
Беше благодарен.
Момчето беше само на десет, но вече осъзнаваше отчасти как е устроен светът, и смяташе, че баща му се опитва да постигне нещо. Животът щеше да продължи с него или без него. Вероятно без него, ако беше слаб. Баща му искаше да е силен. Каква друга любов можеше да покаже един баща на сина си?
Изправи се с усилие на крака. Олюля се, но накрая успя да запази равновесие. Слабостта беше най-големият грях, а да си страхливец, вторият по ред.
– Никога не се оставяй, момче – каза баща му. – Винаги отвръщай. Ако си напът да изгубиш боя, поне се увери, че ще ги накараш да си платят за всеки удар, който са ти нанесли.
– Да, сър – съгласи се Момчето. То вдигна юмруци и се изуми колко са малки в сравнение с масивните буци, които баща му беше стиснал и държеше вдигнати.
– Животът иска долар, момче – каза бащата.
Момчето не успя да нанесе нито един удар, но държеше устата си затворена, докато баща му го пребиваше, и изпадна в безсъзнание, без да издаде звук.
* * *
Момчето се съвзе в собственото си легло. Трепереше и изпитваше ужасна болка. Искаше му се да простене, но стисна зъби. Масивната фигура на баща му седеше на края на леглото в мрака до него, а луната хвърляше сребриста светлина през завесите.
– Аз съм животът, а животът иска долар, синко. Ще ти искам по долар всяка седмица, докато не ми дадеш такъв. Ясно?
– Да, сър – отвърна то през напуканите си устни, като говореше със силен и ясен глас.
Баща му се взираше през прозореца към луната, сякаш двамата съжаляваха за нещо. Може би наистина беше така.
– Знаеш ли какво е радостта, синко?
– Не, сър.
– Радостта е онова нещо, което идва след оцеляването.
Момчето запомни тези думи в дълбоките кътчета на съзнанието си, където пазеше големите истини, и зачака, защото баща му не беше приключил. Знаеше това.
– Имаме само една цел в този живот, синко, и тя е да поемем следващата глътка въздух. Всичко останало е маскирана лъжа. Нуждаеш се от храна, от покрив над главата си, място, на което да спиш, и дупка, в която да сереш. – Големият мъж се извърна на леглото, за да погледне право в него.