Изумително е колко бързо Холистър позволява истинското му лице да излезе наяве в резултат на доброто отношение на Алън към него, което го кара да се чувства в безопасност, а и се е отпуснал, защото вече не е необходимо да носи маска. Дъглас Холистър не се е променил с времето, той винаги е бил такъв. Никога не е обичал Хедър. Той е неспособен да обича. Вероятно се е оженил за нея, защото е смятал, че може да покори силата ѝ по някакъв начин. Когато това не се е случило, си е намерил покорна жена.
– И тогава го приехте сериозно? – пита Алън.
– Ами да. Вие нямаше ли да го направите?
– Предполагам, че щях.
– Той се свърза с мен няколко дни по-късно, докато чатих онлайн. „Получи ли доказателството ми?“, попита ме. Отговорих му с „да“. След това ме остави да се чудя за какво беше всичко това. – Холистър млъква за миг. – Предполагам, че по-правилно е да кажа, че ме остави в неведение. – Той си дръпва от цигарата, като вече не се подхилва и не се държи като гадняр. – Чели ли сте Фауст? Договорът му с Мефистофел?
– Естествено.
– Та този тип, Фауст – продължава Холистър, който въпреки това решава да ни разкаже историята, – е алхимик. Търсач на истина. Той е разстроен, защото е стигнал до задънена улица. Не може да открие нищо повече за живота, вселената и всичко останало. Дяволът забелязва това и му предлага сделка: той ще служи на Фауст, докато Фауст не достигне най-върховния момент на щастие... и след това ще му вземе душата. Фауст отговаря „добре, защо не“, защото е сигурен, че такъв момент никога няма да настъпи. Той смята да се възползва от помощта на Дявола, за да научи тайните на вселената, без да плати цената. Проблемът е, че я плаща. – Холистър въздиша. – Дали ми даде избор, но не ме накара да избирам. Сам го направих.
Разбира се, мисля си аз, Бог спасява Фауст накрая, защото вижда стойността на стремежите му. Неговата сделка, колкото и грешна да е тя, е сключена с велика цел: получаването на познание. Холистър е продал душата си за много по-малко.
– Той ми каза – продължава той, – че ще ми даде ден да помисля по въпроса. „Ако решиш да продължиш – бяха точните му думи, – няма връщане назад. Ще сключим споразумение. Ще ми дадеш някои обещания. Нарушиш ли някое от тях, ще има последствия.“ След това излезе от чата.
– Помислихте ли по въпроса? – питам искрено заинтригувана аз.
Холистър ме поглежда, но този път не намирам презрение в очите му. Той осъзнава стойността на въпроса ми.
– Не особено много – признава си. – Просто исках да я няма. Смятах, че той е наясно с това. Знаел е, че ме е уловил в мрежата си още в момента, в който ми предложи помощта си. Останалото беше самонавиване.
Вероятно е прав. Социопатите се разбират един друг. Краставите кучета отдалеч се надушват.
– Какво ви предложи той? – пита Алън.
Холистър се изморява. Адреналинът от изминалите няколко дни го изтощава. Предполагам, че вече вижда бъдещето. Предстоят му дълги години в затвора, където споменът за очите на мъртвия му син, които го молят за помощ, ще му бъде неотменен спътник. Той си дърпа за последно от четвъртата си цигара и я загася на масичката за кафе. Не пали нова.
– Каза ми, че може да накара Хедър и приятеля ѝ да изчезнат. Обеща да ги премахне. Не ми обясни дали ще ги убие, или не, но ме увери, че никой няма да ги намери.
– Предполагам, че е трябвало да му платите нещо?
– Това беше брилянтната част. Трябваше да изчакам седем години и след като минеха, да я обявя за мъртва без тяло. Тогава щях да получа застраховката „Живот“. Дали каза, че ще се свърже с мен, за да му дам половината сума в брой. Всичко ми изглеждаше лишено от всякакъв риск. Нямаше да има тяло, тъй че никой не можеше да докаже, че е била убита. Седем години щяха да минат. Това е много време. Хората щяха да забравят.
– „Трябва да направиш само три неща – каза ми той. – Кажи „да“, живей си живота нормално седем години и след това ми дай половината от застраховката.“ – Усмивката му е отвратителна. Цветът на лицето му се е променил по време на разпита. По-блед е, по-изпит. – Казах „да“. Седмица по-късно Хедър и нейното момченце играчка ги нямаше. Той се свърза с мен само още веднъж, за да ме предупреди. „Помни, че ще има последствия – каза ми. – Прецакай ме по някакъв начин и ще се случат много ужасни неща на теб и хората, които обичаш.“
Най-накрая виждам цялата картина на случилото се.
– Вие не сте му платили – казвам аз. – Права съм, нали? Взели сте парите, но не сте му платили.
– Минаха седем години! – изскимтява Холистър като малко момче, което се оправдава. – Продължихме с живота си, бяхме щастливи. По дяволите, дори бях забравил за него. Е, не точно забравил... по-скоро... – той млъква, за да потърси правилните думи. – По-скоро имах чувството, че нищо от това не се беше случвало. Сякаш всичко беше сън. Нали ме разбирате? Имам предвид, че той не се свърза с мен през това време. Не го направи. А и аз нямаше как да се свържа с него. Просто вече не ми се струваше истински.