Тогава един ден ми написа имейл, в който ми казваше, че е време да платя. Ей така, от нищото. – Холистър свива рамене, искрено изумен. – Изтрих имейла. С едно просто натискане на бутона. Изплаши ме, но също така ме накара да се почувствам силен. – Едно мускулче на бузата му подскача. – Спомням си, че си казах: „Откъде да знам, че все още държи Хедър? Може би веднага я е убил“. – Погледът му започва да се мести между Алън и мен. Очите му са изпълнени с предизвикателство и самодоволство. – Съществуваше вероятност да няма нищо срещу мен. Водех нов живот. Онези пари ни принадлежаха!
Не мога да се въздържам повече. Трябва, но не мога. Премествам се зад видеокамерата. Спирам записа на пауза и го поглеждам с цялото презрение, на което съм способна, което в този момент е в изобилие.
– Ти си лайняно извинение за човешко същество, Дъглас. Продължил си с живота си? Бил си щастлив? Знаеш ли какво е преживявала Хедър през всичките тези години? Била е окована с белезници или окови и е била захвърлена сама в мрака. За цели осем години! Докато ти си гледал телевизия, чукал си новата си жена и си посещавал мачовете на синовете си. Отнел си ѝ всичко. И защо? Защото не си искал повече да си женен за нея? – Притискам длани в очите си за миг, защото побеснявам. Вземам се в ръце. – Наясно съм, че само си губя времето, но искам да си помислиш за нещо, Дъглас. Помисли си за всичките пъти, в които си стоял в тази прекрасна къща и си похапвал хубава вечеря, докато Хедър е била гола и е пищяла в мрака вероятно без да знае защо и без идеята дали синовете ѝ са живи, или се намират в някоя тъмна стая до нейната.
Холистър оголва предизвикателно зъби. Може би намира сили в себе си, защото аз съм всичко, което презира толкова много.
– Заслужава си всяка една минута за онова, което ми причини. Ако не беше тя, Дейна щеше да е добре, а Ейвъри още щеше да е жив.
Зяпвам насреща му, отвратена съм. Виждала съм го и преди, разбира се, това изумително прехвърляне на отговорността. Веднъж един педофил ми каза с цялата си сериозност: „Те искаха да ги докосвам. Щом го искат, напълно естествено е да го направя, нали, не мога да се боря срещу природата?“.
Мой ред е да се почувствам изтощена. Натискам копчето за запис отново.
– Приключвай с него – казвам на Алън. – Ще ме запознаеш с фактите по-късно.
– В повечко ли ти дойде? – ухилва се насреща ми Холистър. – Също като останалите фем-крави си. Искате същата работа като мъжете, но не можете да издържите, когато нещата станат грозни и напрежението е сериозно.
Трудно ми е дори да се разгневя. Няма проблем. Изтощението приляга чудесно на отговора ми.
– Дъглас, моят проблем не е, че нещата са станали грозни. Проблемът ми е, че ти... – търся нужната дума – не си оригинален. Причинил си толкова много болка, но в крайна сметка си просто карикатура. Разбираш ли ме какво имам предвид? Не ме плашиш, само ме изморяваш.
Той няма с какво да ми отговори освен с омраза. Показва ми я, както всичко останало досега – чрез очите си.
Обръщам се и си тръгвам, отварям плъзгащата врата и излизам в благословената свобода на задния двор.
17
Бърнс се обади на няколко униформени да дойдат да приберат Холистър – съобщава Алън.
Стоя в големия заден двор, който прилича на предния с единственото си дърво, прекалено зелената си трева и с изгледа си към нищото. Опитвам се да намеря логика във всичко, което чух.
– Наистина ли няма начин да се свърже с този Дали? – питам колегата си аз.
– Не. Холистър никога не се е свързвал с него. Винаги онзи го е правил, по имейл или телефон. Имейлите са пристигали от безплатен провайдър като Yahoo и Google. Опитвал се е да звънне на някои от мобилните телефони, когато е прецакал нещата, но всички са били изключени.
– Използвал е телефони за еднократна употреба – въздишам аз. – Нашият човек е умен. С контрола над контактите ограничава риска от разкритие. Осигурява доказателство какво може да направи, без някога да се е срещал с Холистър, и не разкрива начина на плащане, докато не настъпи времето. – Поглеждам Алън. – Предполагам, че никога не са се срещали лице в лице.
– Нито веднъж.
– Да – кимам аз. – Умно.