– Какъв е планът? – пита той.
Поглеждам си часовника. Наближава четири часът. Денят почти ни се е изплъзнал. Слънцето е като избягал кон.
– Можем да отидем в болницата – предлагам аз. – Можем да се опитаме да говорим отново с Хедър.
Алън поклаща глава.
– По-добре да не го правим. Дай ѝ още една нощ и след това отиди при нея с Бърнс. Само двамата.
Криминолозите пристигат. Дъглас Холистър беше отведен, закопчан с белезници и разплакан. Тялото на Ейвъри Холистър продължава да се разлага в банята горе и чака съдебния лекар. Дилън Холистър е в болницата, където му прочистват стомаха. Сещам се за магнитите на хладилника и изведнъж изпитвам огромна нужда да видя Бони.
– Искам да се прибера у дома – казвам аз. – Странно ли е? Тъкмо се върнах от ваканция и смятах, че трябва да хванем случая здраво за топките, но просто не съм в настроение.
– Не, не е странно. Това е гласът, който трябва да слушаш в подобни ситуации.
Алън не за първи път ми казва това, споменавал го е и преди години. Гласът. Според него това са вътрешните ни бушони, които ни показват докъде се простират границите на възможностите ни.
Последните няколко дни бяха много шантави, казвам си аз и започвам да се убеждавам в нормалността на всичко това. Бони уби котка, получих предложение от директора, Кали отмени празненството за сватбата си и всичко, което последва. Аз съм просто човек. Нали?
Поддавам се на слабостта си.
– Хайде да си вървим.
* * *
– Смятам да остана тук – казва Бърнс. – Няма как. Ще изчакам да видя какво ще открият криминолозите и веднага ще ви го изпратя. Надявам се да получа същото отношение от ваша страна.
– Честна скаутска – отвръщам аз и вдигам три пръста в поздрав.
– Това е бойскаутският поздрав. Ти си момиче.
Усмихвам се въпреки изтощението си.
– Няма да си играем игрички, що се отнася до сътрудничеството помежду ни. Имаш думата ми.
– Добре. – Бърнс прокарва ръка през оредяващата си коса. – Искаш ли да чуеш нещо ужасно? Развълнуван съм. Каква каша, а аз съм развълнуван. Най-накрая имам възможност да разреша случая.
Насилвам се да се усмихна отново, макар да не споделям оптимизма му.
– Имаш ли нещо против компютърният ни екип да провери компютъра му?
– Не, но „Компютърни престъпления“ може да имат. Доста са отворени, когато става въпрос за сътрудничество, но не им харесва някой да им се бърка в работата.
– Какво ще кажеш за компромис? Ще изпратя моя човек в участъка и ще работят заедно. Така няма да навлизаме в чужда територия.
– Мисля, че ще стане.
– Не искам да ти казвам как да си вършиш работата... – казва Алън.
Бърнс маха с ръка.
– Няма проблем, приемам съвети от колеги полицаи.
– Вашите криминолози трябва да свалят отпечатъци от чувала, в който беше Дейна Холистър. Повърхността е добра за тази цел.
Медиците извадиха отпуснатото тяло на Дейна от чувала, който остана горе във ваната.
– Мислиш ли, че е толкова небрежен?
Алън свива рамене.
– Дяволът се крие в детайлите.
– Считай го за свършено. Кога искаш да опитаме да разпитаме Хедър отново? – пита ме Бърнс.
– Утре преди обед. Около десет часа?
– Нека бъде в десет и половина. Ще остана до късно тук, а капитанът ще иска да го запозная със случая в 9:30.
Разбираме се и се ръкуваме. Бърнс продължава да е зачервен от мрачно и изпълнено с надежда вълнение. Разбирам го, но не намирам от него в себе си точно сега.
* * *
Алън ме оставя до моята кола. Паркингът постепенно се изпразва със залязването на слънцето и подготвящото се да прокърви небе.
– Мисля да се кача горе и да разклатя малко клетката на Джеймс – казва той. – Ти си върви.
– Благодаря ти. – Де факто Алън е мой заместник. Поредната причина, поради която много ще ми липсва, когато се пенсионира.
– Още нещо. Докато разпитвахме Холистър, останах с впечатлението, че не ни каза всичко.
– Смяташ, че ни лъже?
Алън присвива очи, докато обмисля въпроса ми.
– Не точно ни лъже, по-скоро... премълчава? Майната му, не знам. Просто ме свива стомахът.
– Имам доверие на твоя стомах.
Той се потупва по корема.
– Добър стомах е.
– Изумителен.
Алън се ухилва. Завиждам му за перфектно белите зъби. За последно имах такива, когато бях на петнайсет. Тогава започнах да пуша и сега зъбките ми са – както обичам сама да си ги наричам – в цвят бяло като черупка от яйце. Неговите направо блестят от белота.
– Лека нощ – казва ми той.
* * *
В небето все още е останала малко светлина, когато завивам в алеята си, което си е едно малко чудо. Почти винаги, когато се прибирам, на това място ме посреща луната. Слизам от колата и се опитвам да не мисля много за деня си.