– Какво се случи с останалото?
Кърби се разкикотва.
– Да кажем, че влезе в употреба на плажа край лагерен огън.
– Предполагам, че е бил намесен и мъж?
– Разбира се! Имам предвид, че кое момиче с някакво самочувствие ще яде само сватбена торта на плажа? Това ще е жалка картинка, нали се сещаш?
– Предполагам, че си права.
– Е, шефке, какво има? Нуждаеш се да изчукам някого, който да ми разкрие тайните си по средата на екстаза? Или искаш някой да стане екстра мълчалив?
Кърби се шегува, но не изцяло. Сигурна съм, че ако я помоля да убие някого заради мен, ще го направи, без да се замисли. Тя би убила човек и след това би отишла на плажа с усмивка на лице, за да пуши марихуана, да яде торта и да забие някой мъж. Кърби е създание на настоящия момент и не се свени да се забавлява. Понякога ѝ завиждам, но само понякога. Щастлива съм със сегашния си морален компас.
– Искам да пазиш Бони. На пълен работен ден, което означава, че вероятно ще се наложи да замесиш някого другиго да ти помага. Аз ще ѝ обясня ситуацията. Прекалено е умна, за да я лъжа. Така или иначе ще се сети.
Краткото мълчание ми подсказва, че Кърби е обезпокоена от тази молба. Тя е единственият човек от познатите ми, който е по-загадъчен от Кали, но съм виждала достатъчно от нея и съм опознала странностите ѝ дотолкова, че да съм сигурна, че я е грижа за Бони.
– Някой заплашва ли я? – пита Кърби с хладен, спокоен и опасен глас.
– Мен. Някой заплашва мен. – Разказвам ѝ всичко.
– Хммм... – отвръща тя. – Разбира се, че ще го направя. Това ще наруши сексуалния ми живот, но няма проблем.
– Ще ти платим, Кърби. Томи каза да му се обадиш, за да уговорите подробностите.
– Моляааа те! Зеленичките ти не ми трябват, бебчо. Ще се наложи да се изръсиш за онзи, когото ще наема да ми помогне, но аз не искам пари.
– Кърби – възпротивявам се аз, – това е много време, а и...
– Знаеш, че съм богата, нали? – прекъсва ме тя.
– Така ли? – Никога не съм се замисляла по този въпрос.
Почти мога да я чуя как завърта очи.
– Ето, и ти си мислиш, че русокоските са глупави, точно както останалата част от света. Ами че да, богата съм! Все пак разреших всички онези проблеми с наркокартелите в Южна Америка, където на всяка крачка се спъвах в пари, ако ме разбираш какво искам да кажа, а и ги разигравах едни други, като им продавах информация и специалната ми стока, мълчанието, която предлагах на двете страни. – Ако беше пред мен, щеше да ми намигне. – Дълги години след това работех на свободна практика. Хората плащат много пари за моята работа, Смоуки. Аз съм високо ликвидна. Разполагам с взаимни фондове, злато, пари в швейцарски банки... каквото се сетиш, имам го. Освен това си държа в резерв много компромати, в случай че ми притрябва сериозен паричен поток.
Какво мога да кажа?
– Оценявам го, Кърби, наистина.
– Но проблемо. А сега, колкото и да не ми се иска да те питам, ако нещо се случи, как искаш да реша проблема? – Въпросът е зададен със същото безкрайно веселие, както всичко останало.
– Смъртоносно – отговарям, без да се подвоумя.
Наказанието за заплашването на семейството ми е смърт. Вече нямам морален проблем с това.
Кърби поема щафетата, без да се замисли.
– Нямаш ядове. Кога искаш да започна?
– Още утре сутринта, ако е възможно.
– Става. После ще се обадя на Томи, за да уговорим подробностите, и ще ходя на плажа. Имам още една вечер да лижа сватбена торта от новия си мъж, преди да отида в солните мини.
Затварям, като едновременно съм притеснена и развеселена, което си е нормална реакция след разговор с Кърби. Тя плете истории за безразборен секс и убийства с такава лекота, че те оставя да се чудиш каква част е истина и дали трябва да се тревожиш за своята душа или нейната, или и за двете.
В главата ми изниква една поговорка на баща ми: „Преследвай вятъра и цял живот ще бягаш“.
Тя се отнася за Кърби. Или я извади от живота си, или я приеми каквато е, защото никога няма да успееш да я опитомиш. Тя е вятърът.
18
Убийството на друго човешко същество, мъж или жена, е като бетон и пръст – каза бащата на Момчето, когато беше на шестнайсет години.
То винаги слушаше внимателно, щом старецът му говореше, но интересът му беше още по-голям сега не заради темата, а заради поезията в тези приказки. Татко му не беше поетичен човек. Той се наслаждаваше на своя Дали и гръмотевичните цигулки на класическата музика, но това бяха аномалии, които да подпомагат целите му.
– Тъпаците ни говорят за неща като вятъра и небето. Усещането за свобода и подобни. Може да съществуват, може и да не съществуват. Знам само, че не можеш да докоснеш небето или да видиш вятъра. Но накъдето и да погледнеш, ще откриеш бетон и пръст. Те са истински. Усещаш ги под краката си или под гумите на колата. Убийството на друго човешко същество е нещо, което правиш на бетон и пръст. Там отива кръвта, когато умрат, а след нея и телата. Ти също ще отидеш там.