Баща му не изглеждаше особено добре, докато стояха в задния двор. Правеха си барбекю, само двамата. Денят беше Четвърти юли и слънцето залязваше в паноплия от червено. Баща му държеше дълга стоманена шпатула, която използваше, за да обръща бургерите, докато говореше по темата за убийствата.
– Морето – каза Момчето, без да се замисли, и бързо млъкна. Ушите му се зачервиха по краищата си.
– Какво? – попита го баща му. – Говори, синко. Веднъж започнеш ли да казваш нещо, довърши го.
Момчето си прочисти гърлото и си изпъна гърба.
– Съжалявам, сър, просто нежелана мисъл. Казваше, че са навсякъде, бетонът и пръстта, докъдето стига погледът. Но... не и океанът, сър. Той е от вода.
Баща му обърна един бургер и кимна.
– Точно така. Но помисли по-сериозно, синко. Върху какво се намира цялата тази вода? – Не изчака отговор. – Върху пръст. Хвърли едно тяло в океана и то ще потъне на дъното, което е от пясък и камъни. Дори това тяло да бъде изядено по пътя си надолу, онова, което го е изяло, ще умре и ще падне там така или иначе. – Баща му погледна един от бургерите с критичен поглед. Отнякъде се разнесоха фойерверки. – Можеш да избягаш от водата, синко, но никога няма да избягаш от пръстта.
Татко му беше прав, както обикновено. Това накара Момчето да се гордее с него. Беше късметлия, че имаше такъв родител.
– Благодаря, сър. Ще го запомня.
– Добро момче. – Баща му обърна поредния бургер. – Един ден, синко – каза той, като смени темата без предупреждение, както често правеше, – ще останеш сам и ще започнеш да размишляваш над всичко, на което съм те научил, с по-критичен поглед.
– Никога няма да оспоря уроците, сър.
– Сега ти вярвам. Но нещата се променят, синко, и най-вече хората. Сега си под моето крило. Един ден обаче няма да бъдеш. Вероятно по някое време ще престанеш да ми вярваш и тогава ще си зададеш ключовия въпрос.
Момчето зачака баща му да продължи. Когато не го стори, осъзна, че татко му чака да бъде приканен.
– Какъв е ключовият въпрос, сър?
Баща му обърна един бургер.
– Защо да му вярвам за всички тези неща?
Татко му се отпусна на петите си и се загледа в небето. Момчето го наблюдаваше и размишляваше. Не разбираше накъде клонеше с това. Защо да му вярва за всички тези неща ли? Това бяха глупави приказки. Трябваше да му вярва, защото той беше Бащата. Какви други обяснения бяха нужни?
– Сега ме слушаш, защото съм по-голямото парче месо – каза баща му. – Момчетата порастват, синко. Може би никога няма да станеш по-голям от мен, но един ден ще си по-силен. Тогава какво ще те убеди, че трябва да ме слушаш?
– Сър...
– Не се тревожи, синко. Не искам да се съгласяваш с нещо само защото се страхуваш, че ще те накажа по-късно. Слушай ме внимателно и ще разбереш какво имам предвид.
– Да, сър.
Баща му махна бургерите от скарата и сложи няколко сурови.
– Когато бях момче, семейството ми беше бедно. Нямам предвид, че сме нямали радио или нови дънки. Мебелите ни бяха овехтели и клозетът ни беше отвън. Не знаехме кога ще бъде следващото ни хранене. Мама проституираше, за да свързваме двата края. Татко никак не го биваше, той беше проклет пияница, който изпиваше всеки цент, който майка ми не можеше да скрие. Баща ми не беше особено придирчив кого чукаше, когато се напиеше. Имах брат и сестра и тримата го отнасяхме от време на време.
Баща му обърна един бургер. Момчето го слушаше прехласнато и изумено. Татко му никога досега не беше говорил за миналото си. Никога.
– Мама почина, когато бях на четиринайсет. Бях най-големият, но разликата ни не беше значителна. Сиси беше на тринайсет, а малкият ни брат – Люк – на дванайсет. Татко нямаше намерение да се хване на работа или да спре да пие, така че ни прати да се чукаме за пари, и тримата. Сиси беше най-слабата от нас. Още от самото начало беше такава. Издържа две години, преди да вземе пушката на татко и да си отнесе главата. – Баща му млъкна за миг, потънал в спомена. – Влязох веднага щом чух изстрела. Кръвта се стелеше във въздуха като нежна червена мъгла. Също като вдигната във въздуха прах, но мокра. – Той се вторачи за един дълъг миг, но накрая отново се върна в реалността и обърна един бургер, сякаш въобще не беше пътувал във времето.