– Все още се събуждам, сър.
Той се засмива. Снизходителният му тон ме кара да изтръпна:
– Стига де, агент Барет. Вече си решила. Просто искам да ми кажеш какво е решението ти.
Увереността му ме подразва, макар че заслуга за това има и сутрешната ми киселост. В момент на блажено прозрение Бони ми носи втора чаша с кафе. Завъртам очи, за да ѝ благодаря. Тя се ухилва и се връща обратно при Томи да му помогне със закуската.
– Добре, сър. Отговорът ми е „да“. Екипът и семейството ми са съгласни, но всички казаха горе-долу едно и също: възгледите им може да се променят, ако и когато се наложи да се преместим в Куантико.
– Нормално е, все пак става въпрос за преместване. При него ще изгубиш някои от тях, няма как да го избегнеш.
– Какво следва сега, сър?
– Сега е време аз да си свърша работата. Трябва да направя някои неща зад кулисите, включително да получа одобрение и финансиране за тази идея. Все още ни делят няколко месеца от изпълнението ѝ. Ще поддържаме връзка.
Директорът Ратбън затваря телефона без „довиждане“ или „благодаря ти, Смоуки“ и това ме подразва още повече. Намръщвам се на кафето си и отпивам голяма вместо малка глътка. Както винаги, вкусът и кофеинът малко ме успокояват.
Някой почуква на вратата и аз изсумтявам.
– Защо? – изричам жално. Затътрям се, за да отворя. С рошавата си коса и раздърпания си халат определено нося послание за този, който е дръзнал да ме обезпокои толкова рано.
На прага на вратата е жена в началото на четиресетте си години. Възрастта и стилът ѝ на обличане я карат да изглежда като нещо средно между красавица и матрона. Въпреки ранния час видът ѝ е перфектен – гримът ѝ е чудесен, косата ѝ е направена, облечена е в риза, панталони и тънък пуловер. Панталоните ѝ са стилни и бих носила такива за разлика от пуловера ѝ, който е бабешки. Външният ѝ вид е малко сюрреалистичен. Усмивката ѝ е весела и ослепителна.
Всички ранобудници трябва да бъдат затрити. Освен Томи и Бони, разбира се.
– Да? – питам аз, опитвам се да говоря неутрално.
– Добро утро – поздравява жената, като удължава последното о по онзи неприятен начин, който така мразя, „добро утрооо“. За разлика от мен прекалено веселите хора, които чукат на вратите, за да продават абонаменти за списания или Бог, го обожават. – Името ми е Дарлийн Хансън? Аз съм член на настоящия борд на асоциацията на собствениците на имоти?
Поредното нещо, което не мога да понасям – хора, които превръщат всяко свое изречение във въпрос.
Отпивам от кафето си, за да потисна желанието си да се озъбя.
– Да?
Жената продължава уверено, необезпокоена от враждебността ми.
– Ами бордът е нов и искаме да създадем добри отношения с всички... да започнем добре, нали разбирате? Мисля, че ще се съгласите, че последният борд беше малко отпуснат. Позволяваха на хората да си оставят кофите за боклук на тротоара с час повече, отколкото позволява законът, и много други подобни неща.
– Добре.
Отговорите ми от една дума като че ли не ѝ говорят нищо.
– Както и да е, съжалявам, че ви безпокоя толкова рано сутринта, но трябва да ходя на работа, както и вие... – получавам поредната ослепителна усмивка, която като че ли ми казва „Все пак всички сме заедно в това, нали?“ – и идвам да ви помоля за малка услуга.
– Наистина? Каква?
– Ами единият от законите на щата гласи, че превозните средства трябва да се паркират в гаражите. Спирането им по алеите не е особено приятна гледка, не сте ли съгласна? Наистина ще сме ви много благодарни, ако започнете да си паркирате колата в гаража. Става ли? – Жената завършва с най-голямата си и най-сияйна усмивка.
Навеждам се напред и поглеждам алеята си. Да, колата ми е там. Отново се дърпам назад, отпивам от кафето си и оглеждам Дарлийн, която очаква отговора ми.
Решавам да бъда любезна. Тази жена има добри намерения, сигурна съм. Помоли ме достатъчно мило и очите ѝ нито веднъж не се ококориха заради белезите ми, нито пък на лицето ѝ се изписа неодобрение от ужасния ми външен вид.
– Виж, Дарлийн, работя за ФБР. Много често ми се налага да тръгна мигновено, защото в нашата работа десет или двайсет секунди могат да бъдат от жизнена важност. Затова съм по-спокойна да паркирам колата си на алеята. Сигурна съм, че ме разбираш.
Тя кима и се усмихва отново.
– Разбира се... колко интересно! Наш личен ФБР агент! За съжаление, законите са си закони и трябва да паркирате вътре. Оценявам разбирането ви, наистина.
Усмивката ѝ остава, но нещо в нея се променя. Не съм преценила правилно тази жена. Има повече стомана, отколкото въздух под налягане зад тази усмивка, тези очи и грозното ѝ облекло.