Алън и Бърнс ме чакат на рецепцията. Алън си говори с Кърби, на която се обадих и я помолих да се видим. Някакъв друг мъж стои на една страна. Той е слаб, гологлав и бдителен. Слуша всичко, но не се намесва. Нещо в него ми подсказва, че това е човекът на Кърби. На външен вид изглежда мил, но надушвам хищник.
Кърби първа ме забелязва и ме посреща с една от искрящо белите си усмивки на плажно зайче.
– Здрасти, шефке!
Усмихвам ѝ се в отговор и отивам при тях.
– Здрасти, Кърби. Алън, детектив Бърнс.
Приятелката ми се намръщва, килва глава на една страна и ме поглежда изпод вежди.
– Хммммм – казва тя.
– Какво?
– Приличаш на прясно изчукана. – Застава до мен и ме бута с дупето си. – Някой май е извадил късмет тази сутрин, а?
Изчервявам се и се засрамвам. Алън се усмихва. Бърнс е просто изумен зрител на целия този театър.
– Не ти влиза в работата. Мога ли да говоря с теб навън?
Кърби ми намига.
– Разбира се. Хайде, Реймънд – казва тя на слабия и гологлав мъж. – Време е да се захващаме за работа.
Реймънд не отговаря, но съм сигурна, че ще ни последва.
– Веднага се връщам – казвам на Алън и Бърнс.
Тримата излизаме през автоматичните врати. Небето над главите ни е скрито от облаци. Мрачна сутрин е, макар че това може да се промени до обяд.
– Смоуки, това е Реймънд – представя спътника си Кърби.
– Приятно ми да се запознаем – казвам аз, без наистина да го мисля.
Реймънд не отвръща нищо, а само кима. Едва. Очите му са зелени, а погледът му е отнесен, което не ми харесва.
– Двамата с Реймънд сме работили заедно в Централна Америка – обяснява приятелката ми. – Слави се с чудесни инстинкти, а и му имам доверие.
Аз не, но не казвам нищо.
– Бони изпитва някои притеснения. – Запознавам я с разговора, който проведохме по време на закуска.
– Божке – отвръща Кърби, която едновременно се нацупва и завърта очи. – Човек си мисли, че бодигардът ще е признак за богатство за едно дете, но хей, но проблемо. Ще стоим настрана, освен ако не се наложи да убием някого, нали, Реймънд?
Реймънд кима и продължава да мълчи. Писва ми от този заплашително-мълчалив театър.
– Искам да чуя гласа ти – казвам му аз. – Ако ще охраняваш дъщеря ми, трябва да чуя гласа ти.
Той продължава да не отговаря, а само поглежда Кърби и повдига вежди.
– Аххх... неловкоооо! – казва тя. – Реймънд не може да говори, скъпа. Някой се опита да му пререже гърлото преди години. Оживя, но гласните му струни са прецакани.
– О, мамка му. Съжалявам, Реймънд – съумявам да се извиня аз. – Сега се чувствам като пълна идиотка.
Реймънд бърка в якето си. Изважда бележник и записва нещо в него. Подава ми го. Прочитам:
Не се тревожи.
После:
Ако някой се опита да я нарани, ще го убия. Гарантирам ти го.
Подавам му бележника обратно. Това обещание за смърт е странно успокоение, но действа.
– Съгласна съм – отвръщам аз.
Какво друго мога да кажа?
– Яко – обажда се Кърби. – Ще ни кажеш ли адреса на училището ѝ?
Сутринта го записах на един лист. Давам ѝ го.
– Двамата с Реймънд сега ще отидем там. Първия ден ще сме заедно, за да огледаме терена, и след това ще си разпределим времето по най-добрия начин. – Кърби ми се усмихва и усмивката ѝ направо ме замайва. – Как ти се струва?
– Звучи ми добре.
– Супер! – изревава тя и вдига двете си ръце, като пръстите ѝ са образували рогове в универсалния рокендрол поздрав, известен по целия свят. Докато си тръгват, двамата ми заприличват на комиксовите герои Мът и Джеф; единият убиец не може да говори, а на другия не можеш да му затвориш устата. Изпращам ги с поглед и се връщам обратно в болницата при Алън и Бърнс.
– Интересни приятели имаш – отбелязва детективът. – Момичето ме изплаши, но поне е сладка. От типа, който прилича на гробар, настръхнах.
– Аз също – признавам си.
Надявам се лошите момчета също да се изплашат от него.
* * *
Погледът на Хедър Холистър вече не блуждае толкова много. Очите ѝ не танцуват върху всяка една повърхност като щура балерина, а сега просто се взират. Тя лежи по гръб със скръстени на стомаха си ръце и се взира в белия болничен таван. Устата ѝ е затворена. Движението на гърдите ѝ и редките примигвания са единствените неща, които ни подсказват, че още е жива.
Бърнс стои в стаята и я гледа. Устата му е отворена, а очите му са изпълнени със сърцераздирателна болка и изтощение. Предполагам, че отново си я представя на дванайсет години, когато го е гледала с ококорените си очи и му е казвала да залови човека, убил баща ѝ. Тогава ѝ е дал обещание, което не е могъл да спази, и нещата са станали много, много по-лоши.