Той отива до леглото ѝ. Дърпа един стол и сяда до нея. Движи се като много по-възрастен човек. Протяга се и взема едната ѝ ръка. Алън и аз стоим зад него и го наблюдаваме. Чувстваме се като натрапници на погребение.
– Хедър, скъпа, аз съм Дарил Бърнс. – Той стиска ръката ѝ. – Чуваш ли ме?
Струва ми се, че окото ѝ потреперва едва.
Бърнс въздиша.
– Провалих те, скъпа. Съжалявам. Но поне едно мога да ти кажа: заловихме онази змия, която се нарича твой съпруг. Дъглас е затънал до ушите в тиня.
Този път съм сигурна; забелязвам съвсем леко потреперване на спокойното езеро, в което се е превърнала Хедър. Бърнс също го усеща. Той се приближава до нея.
– Чуваш ме, нали? Хайде, Хедър. Знам, че си преживяла много. Бог е свидетел, че си преживяла много повече, отколкото някой друг може да издържи, но не можеш да продължиш да бъдеш такава. Имаме нужда от помощта ти, за да заловим мъжа, който ти е причинил това. – Бърнс стиска ръката ѝ и я гали. В този момент ми прилича на неин баща. – Трябва да намерим копелето, което е отрязало красивата ти коса, скъпа. Помниш ли, че ми беше казала, че имаш косата на баща си? – Гласът му пресипва. Смятам, че Бърнс е от старата школа, възпитан да не дава воля на сълзите си, но в момента въобще не го е грижа за това. Прекалено е премазан от болката, за да му дреме.
Хедър е започнала да трепери, без да спира, като купчина листа, пометени от вятъра, които танцуват в кръг – безцелно, но енергично и дори красиво. Това е признак на живот, колкото и изопачен да е, и Бърнс се възползва от него.
– Хедър? Точно така, скъпа. Върни се. Аз съм тук. Безопасно е.
Тя примигва няколко пъти, след което започва да мига по-бързо. Бузите ѝ потреперват. Обръща се към Бърнс като някакъв скелет със скърцащи кости, като несмазана врата. Отваря уста и се разсмива кудкудякащо и ужасно. По гърба ми полазват тръпки. Ако наоколо имаше птици, щяха да отлетят изплашени.
– Безопаснооооо...? – изграчва Хедър. Отново се разсмива, но смехът ѝ е последван от сълзи, които се стичат по бузите ѝ. Лицето ѝ блести болезнено, изкривено от смеха, който е просто друга форма на писък.
Бърнс зяпва насреща ѝ и леко се дърпа назад. Изглежда като човек, който няма представа какво да прави. Бързо се взема в ръце. Лицето му се изкривява грозно, но всичко това е умишлено, нарочно си нахлузва тази маска.
– Веднага зарежи тези глупости, полицай Холистър! – излайва той. – Където и да си била, вече не си там, а сега се нуждаем от помощта ти да хванем мъжа, причинил ти всичко това. Стегни се!
Думите му постигат желания ефект. Ужасният смях секва. Сълзите обаче продължават да се стичат и да мокрят белия чаршаф.
– Д-Дарил... – задавя се Хедър. – Аз съм много много много прецакана. Аз съм многомногомногомногомногомногомного прецакана. – Тя хваща китките на Бърнс със силни и отчаяни ръце. – Можеш ли да ми помогнеш? Не мога да спра да мисля за случилото се. Можеш ли да ми помогнеш? Моля те?
Отново се появява истинското лице на детектива, което е леденостудено олицетворение на тъгата. Той става и прегръща Хедър. Тя се гърчи под него, а в тялото ѝ сякаш няма кости.
Отчаяните ѝ стонове са чути от една от сестрите, която влиза в стаята ѝ. Тя пребледнява от писъците ѝ и излиза. Предполагам, че се чувства по-спокойна в присъствието на физическа, отколкото на душевна болка.
Двамата с Алън не промълвяме нищо. Чакаме, наблюдаваме, без да гледаме, и стоим на разумно разстояние, каквото се научаваш да поддържаш след третия, четвъртия или петия път, когато съобщиш новината за смъртта на някого на близките му. Те рухват, щом осъзнаят действителността, и ти се превръщаш в натрапник. Не можеш да си тръгнеш, затова се превръщаш в призрак. Това е ужасен талант.
Стоновете на Хедър затихват след малко. Бърнс продължава да я държи в обятията си, докато се укротява, като изтърпява изригващите ѝ без предупреждение пристъпи. Те стават все по-редки, докато не се превръщат в треперене, след малко във въздишки и накрая в тишина.
Чакаме в мълчание. Утехата е най-приемлива в мълчание, в безмълвните прегръдки на друго човешко същество.
Накрая Хедър се отпуска отново на болничното легло, а Бърнс си сяда на стола.
– По-добре ли си? – пита я той.
Тя кима, после свива рамене и започва да чеше ръцете и главата си. Истинска каша от непрестанни движения е.
– Предполагам. Да. Може би. Не знам.
– Е, вече говориш. Това е добро начало. Готова ли си да поговорим за случилото се?
Очите ѝ се ококорват.
– Така мисля. – Дясната ѝ буза подскача три пъти. – Изплашена съм, Дарил. Но може би това ще ми помогне. Не знам. Предполагам.