В този момент Хедър ми прилича на пристрастена към метамфетамин, само дето нейната свръхдоза е била ужасът. Механизмът ѝ за борба или отстъпление е включен и е толкова далеч, че не може да се достигне.
Познавам много добре това чувство. Наясно съм с неговото постоянство. След изнасилването, когато се прибрах у дома от болницата, не можех да спя цяла седмица. Не беше само заради болката от загубата на Мат и Алекса, но и защото бях ужасена. Всяко изскърцване и по-силен повей на вятъра караха сърцето ми да препуска. Адреналинът направо изригваше в мен при звука от автомобилна аларма. Исках да изпълзя от собствената си кожа, защото цялата гореше, но разбира се, не можех да го направя, можех единствено да пищя в тази горяща обвивка.
Пристъпвам напред и слагам ръка на рамото на Бърнс. Обръщам се така към Хедър, че да може да види белезите ми.
– Здрасти, Хедър. Аз съм специален агент Смоуки Барет от ФБР.
Погледът ѝ се премества върху мен и очите ѝ леко се ококорват, когато вижда обезобразеното ми лице.
– Какво се е случило с теб? – пита ме тя. Въпросът ѝ е отчаяна молба, която разбирам напълно: Кажи ми нещо по-лошо от случилото се с мен. Моля те.
– Един сериен убиец нахлу в къщата ми. Изнасили ме и ме измъчва с нож. Измъчва и уби съпруга и дъщеря ми пред мен.
Не знам дали това е по-лошо от преживяното от нея. Не мисля, че психическата агония може да се сравнява по такъв начин.
– Какво се случи с онзи, който ти причини това? – Различен вид желание се е прокраднало в гласа ѝ.
– Застрелях го.
Хедър избухва в смях.
– Добре! – Облизва си устните и повтаря думата с по-силен глас: – Добре! – Очите ѝ отново се ококорват. – Ейвъри. Дилън. Какво правят момчетата ми? Може ли да ги видя?
– Скоро ще стигнем и до тях, обещавам. – Говоря ѝ успокоително, но се чувствам отвратително като някаква предателка. – Първо, ако си готова, искам да поговорим за случилото се с теб и най-вече за мъжа, който ти е причинил това. Смяташ ли, че можеш да се справиш?
Бузата ѝ отново започва да подскача: веднъж, два, три пъти.
– Така мисля. Да, мога да се справя. Откъде искаш да започна? – Хедър се почесва малко по-силно по главата и оставя яркочервена следа.
– Какво ще кажеш за нощта, в която си била отвлечена? Какво си спомняш от нея?
Тя присвива очи.
– Това беше много отдавна... преди няколко живота. Преди изключително много време. Опитвах се да следя времето, наистина го направих. Но ми беше много трудно, защото той така и не ми осигури никаква светлина. – Тя повтаря отново последното, за да подчертае какво ѝ е отнел: – Никаква светлина.
– Лампите в района на паркинга, от който те е отвлякъл, са били счупени, нали? – питам аз, като по този начин издърпвам една нишка, която да ѝ помогне да си спомни случилото се.
Хедър се намръщва.
– Дали? Да, да, мисля, че бяха. Той го направи. Умен е. Много, много, много, много умен. И студен. – Тя потръпва и започва да щипе лявата си ръка, докато не пуска малко кръв. – Прекалено студен.
– Тъкмо си излязла от кардио тренировката – напомням ѝ, като продължавам да говоря тихо и успокоително. Искам да я върна в онзи момент от миналото ѝ, но да го направя колкото се може по-безопасно за нея. – Полицията е намерила ключовете на земята до колата ти. Какво се случи?
Хедър се разкикотва отново.
– Постъпих умно в тази ситуация. В повечето случаи той беше умният, но този път аз постъпих умно. Хвърлих ключовете, така че всички да разберат, че съм била отвлечена, а не съм избягала. – Заявява го с детинска гордост.
– Много умно от твоя страна, Хедър – съгласявам се аз. – В този момент си била по-умна от него и постъпката ти е сработила точно както си я замислила. Всички са разбрали, че си била отвлечена.
Тя кима.
– Аха. Аха. Постъпих умно. Той ме отвлече, но постъпих умно. Той ме отвлече... – думите ѝ замират и подскачането на бузата ѝ се завръща.
– Как те отвлече той, Хедър? – питам аз. – Спомняш ли си? Можеш ли да ми кажеш?
Тя се обръща към мен, за да ме погледне. Очите и устата ѝ са широко отворени и я карат да изглежда като изплашено малко момиченце.
– Заради прошепнатото – отговаря Хедър, като самата тя шепне. – Заради онова, което ми прошепна. Опря пистолет в гърба ми и ми прошепна нещо в ухото.
– Какво ти каза?
– Да тръгна веднага с него или щял да убие първо мен, а после Дъглас, Ейвъри и Дилън. Каза ми неща за тях, къде работи Дъглас и кой е лекарят на момчетата. Повярвах му.
– Съпротивлява ли се?
Тя се отпуска и въздиша.