– Не постигнах нищо. Имах план, разбираш ли? – Кима и си отговаря сама. – Да, имах план. Планът беше добър. Смятах да му играя по свирката и да чакам да ми се отвори възможност. – Започва да дъвче устната си. Тази реакция би подхождала на замислен човек и вероятно инстинктът зад нея е точно такъв, но дъвченето продължава, докато не теква кръв. По брадичката ѝ потича тънка червеня линия.
– Хедър – казвам аз и посягам да я докосна.
Тя не ме поглежда, но се стряска от поведението ми.
– Какво? – пита ме.
– Говореше за съпротивляване.
Хедър поклаща глава.
– Не се получи.
– Кое не се е получило?
– Съпротивляването. Той ме вкара в багажника на колата си, но не ме завърза или нещо такова. Бях готова да отвърна, когато спря. Багажникът се отвори и аз бях напълно готова да изскоча като някоя каратистка и да му сритам задника... – Тя отново поклаща глава. Въздиша. – Беше готов. Напръска ме с лютив спрей и използва електрошоков пистолет върху мен. – Изумлението на малко момиченце се изписва отново на лицето ѝ и голата ѝ глава добавя допълнителен ефект към изражението ѝ, като я прави да изглежда още по-уязвима. – Знаеш ли коя беше най-страшната част? Той не каза нищо. Напръска ме с лютив спрей, зашемети ме с електрошоковия пистолет, занесе ме на онова място и... – Хедър преглъща и прошепна – ме хвърли в мрака.
Искам да ѝ задам друг въпрос, но тя е напълно погълната от момента. Не е тук, още е там. Не промълвям нищо и я оставям да продължи сама.
– Някога била ли си в пълен мрак? – пита ме. – Трудно е да се намери такъв. С Дъглас сме посещавали пещерите Карлсбад. Те продължават дооооста надолу. По някое време от разходката говорят точно за това, за перфектния мрак, и после спират всички светлини. Невероятно е. – Хедър се възхищава на този спомен. – Не се вижда нищо. Няма никаква околна светлина. Очите няма към какво да се приспособят. Там е само мрак. – Отново преглъща. – Мракът в килията ми беше същият. Тежък мрак. Той наистина тежи, знаеш ли това? – Тя кима, по-скоро води този разговор със себе си, отколкото с мен. – Да, така е. Можеш да почувстваш мрака, когато е пълен като този. Той се плъзга по кожата ти. Влиза в устата ти. Опитваш се да не го пускаш, но ако си затвориш устата, пропълзява през носа и очите ти. Първоначално се задавяш от него, докато му се съпротивляваш, но той просто е прекалено много. Една голяма глътка и се давиш. – Хедър трепва, трепва, трепва. – Само че не можеш да умреш от това удавяне. То продължава вечно. Като да падаш от скала години наред.
Онзи не ми направи нищо около ден. Просто ме остави в мрака. След това пусна светлината. Беше много ярка. Да, беше ярка. Много ярка. Не можех да видя нищо и се блъснах в стената. Три слепи мишлета, вижте ги как бягат. – Хедър се разкикотва. Започва да си щипе ръката. – Лутах се наоколо, когато чух вратата да се отваря. Той отново използва електрошоковия пистолет върху мен. Усетих убождане в ръката и заспах.
Събудих се гола и окована в мрак. Оковите бяха закачени за верига, която беше хваната за стената. Имах такива на ръцете и краката, бяха четири: една, две, три, четири, и можех да се движа някъде до половината на килията. Имаше и вграден в помещението високоговорител. Понякога гласът му се разнасяше в мрака. „Тук има правила – каза ми още на първия ден. – Ще си изяждаш всичката храна, която ти давам, освен когато си болна. Ще тренираш всеки ден, без изключение. Ще започнеш с лицеви опори и бягане на място. Ако не се подчиниш на някое от тези правила, ще има наказания.
Хедър ме поглежда с лукав поглед, който ме пита „Знаеш какво направих, нали?“.
– Разбира се, в началото не го послушах. Той ми носеше храна и я пъхаше през малък отвор в долната част на вратата като в онези затворнически филми. – Тя млъква и се вторачва в нищото. Минава известно време.
– Хедър?
Тя се стряска и продължава да говори, сякаш нищо не се е случило. Напомня ми на игла на грамофон, която подскача върху каналите на плочата.
– Виждах светлина само когато ми носеше храна. Отключваше отвора и пъхаше подноса вътре. Налагаше се да легна по корем, за да мога да ям. Толкова много обичах светлината. Беше мило от негова страна да ми я осигурява, нали?
Стомахът ми се свива. Хедър продължава:
– Хвърлих храната и той затвори отвора. Дълго време стоях в мрака. По-късно отново се появи ослепителната светлина. Не виждах нищо друго освен бяло. Той направи същото като преди – електрошоковия пистолет и иглата. Събудих се по корем, завързана за някаква маса. – Тя се свива като насилено дете, което се опитва да покаже колкото се може по-малка част от тялото си. – „Ти наруши правилата – каза ми той. – Сега ще бъдеш наказана.“ Не звучеше ядосан или разгневен. Наистина не разбирах как се чувства. Звучеше като човек, който има да върши някаква работа. Да. – Хедър кима енергично, видимо радостна, че е намерила правилните думи. – Трябваше да си свърши работата. – Млъква за миг. – Използва камшик. Имах чувството, че ме изгаря бял огън, сякаш някой ме заливаше с бензин по гърба и го палеше. Разпищях се от самото начало. След като приключи, сложи нещо мазно на раните на гърба ми. „Следващия път, в който нарушиш правилата, времетраенето на наказанието ще се увеличи с една трета. И с още толкова по-следващия път. Преди да ти хрумнат някакви идеи... никога няма да е достатъчно, за да те убие.“ Опитах се да му задам множество въпроси. „Защо мен?“, „Защо правиш това?“ и много други. – Хедър се нацупва и отново започва да си щипе ръката. – Не ми отговаряше, не, не го правеше. Просто ме хвърляше обратно в мрачната килия.