Погледът ѝ отново запълзява към мен и ме дарява с онази своя лукава усмивка.
– Бяха ми необходими още пет наказания, за да му повярвам. – Усмивката ѝ се изпарява и е заменена от изумление. – След това станах добро момиче. Той не ме нараняваше, когато бях добро момиче.
Хедър млъква отново. Приканвам я нежно да продължи.
– През цялото време ли стоеше в мрак, мила?
Тя отново се вторачва в нищото.
– Хедър?
Стряска се.
– Какво? О, да. През почти цялото време. В килията имаше тоалетна. Трябваше да я намирам в мрака и да я използвам в мрака. Единственият начин да следя времето, беше чрез храненията. Така броях дните. Три хранения правеха един ден. За нещастие, понякога той отсъстваше доста дълго време. Тогава ми оставяше суха храна за ядене, разделена на порции. – Намръщва се. – Опитвах се да броя порциите, да ги разделям на три и да следя дните, но... – тя въздиша и главата ѝ увисва, за да покаже, че не е постигнала особен успех. – Просто им изгубих бройката. Особено когато започнах да си говоря сама и още повече, когато започнах да говоря с тях.
– Кои са „те“, Хедър? – питам аз.
Усмивката ѝ е блажена и изтрива лудостта и страданията от лицето ѝ и ги заменя със смирена радост.
– Момчетата ми – отговаря тя. – Гласовете в светлината, които ме утешаваха. Не знам дали щях да се справя без тях. – Щипе ръката си, докато не пуска кръв. – Може би щях да полудея.
Стомахът ми се свива отново, но не от отвращение, а от ужас. Най-големият ми страх още от малка е точно това – да полудея и да не го осъзная. Спомням си онзи филм за Джон Наш, „Красив ум“, след който не можах да спя известно време.
– Хедър, някога видя ли мъжа, който ти причини това? – питам аз. – Видя ли лицето му или нещо друго, което може да ни помогне да го идентифицираме?
Бузата ѝ потреперва отново, цели четири пъти. Тя поклаща глава.
– Нееееее... виждах единствено мрак, мрак и моята светлина през отвора във вратата. – Намръщва се. – Можеш да видиш мрака точно както можеш да го вкусиш. Всичко става все по-осезаемо. Вече имам прилепски слух, знаеш ли? – Хедър ме стряска, когато изпищява силно няколко пъти, за да имитира прилеп, след което писъците ѝ се превръщат в кикот. – И кожата ми... – прокарва длани през ръцете си, които настръхват. – Много по-чувствителна е. – Тя присвива очи насреща ми. – Но вече виждам. Виждам ли наистина? Или това е сън? – Заема се отново с кървавото петно на ръката си.
– Не е сън, истина е – отвръщам аз.
Хедър се оглежда наоколо и отделя голямо внимание на всичко в стаята. Свива рамене.
– На мен не ми изглежда истинско. – Въздиша и отново се отпуска на леглото. – Изморена съм. Време е за сън. – Изведнъж се изправя до седнало положение. Изплашена е. – Или е време за хранене? – Протяга треперещата си ръка към мен. – Съжалявам, ако съм пропуснала времето за хранене. Не знаех. Няма да ме удариш, нали?
Боря се с напиращите си сълзи и я хващам за ръката.
– Никой вече няма да те удря, Хедър. Обещавам ти.
Тя се успокоява, но очите ѝ я издават, че не ми вярва.
* * *
– В момента не е в състояние да ни даде нещо повече от това – отбелязва Алън.
Стоим пред болничната стая на Хедър. Бърнс мълчи и изглежда покрусен. Вече се чувствам изморена. Денят още е млад и едва сме започнали да ровим в лепкавия хладилник за месо, който извършителят ни е оставил. Хедър Холистър може да е най-малкият ни проблем.
– Съгласна съм. Но тя успя да ни помогне. Вече знаем как я е отвлякъл и как се е отнасял с нея. Това ще ни помогне за профила му.
– Профил? – изграква Бърнс. – Ще ви кажа какъв му е профилът му. Той е мъртвец.
Нито Алън, нито аз отговаряме. Можем да му изнесем лекция за смъртните заплахи в наше присъствие, но не го правим. Съчувстваме му.