Мъжът, мисли си тя.
Мъжът заби игла в окото ми. Видях нещо.
Бученето приближава подобно на грохот в далечината.
Видях нещо, което е важно. Нещо за мъжа.
Трябва да им го кажа.
Но кои са те?
Коя съм аз?
Аз...
Бученето я залива и Дейна отново е нищо.
23
Ърл Купър сам идва да ни посети в службата ни. Той прилича на излязъл от друго време.
Носи каубойска шапка и ботуши, бархетна риза и изтъркани сини дънки. Ърл не е особено висок, около метър и седемдесет е, с широки гърди и тесен ханш. Той е на шестдесет и две години и прилича точно на толкова. Лицето му е грубовато, с огромен нос и отгоре на всичко има извит като кормило на велосипед мустак, който е намазан с помада в краищата си. Лицето му е уникално и интересно, направено такова от приносителя си, а не от годините.
Очите му са интелигентни и дълбоки, което ми подсказва, че този човек е видял и е направил някои неща в живота си, цапал си е ръцете.
След като огледаш външния вид на някого, очите са следващите, които разкриват изключително много: този мъж е енергичен и интелигентен, пада си малко отцепник и е по-склонен към тъгата.
– Приятно ми е да се запознаем – казва ми той с усмивка, докато се ръкува с мен. – Чувал съм за работата ти. Съжалявам за семейството и лицето ти.
Думите му са толкова искрени, а и не се заравя в темата, така че не мога да се обидя.
– Благодаря ви, сър.
Ърл Купър ми прилича на „сър“ точно както някои други по-възрастни мъже. Той е старейшина, учител с опит, който трябва да бъде слушан. Харизмата му е като пелерина, която носи.
– Младият Джеймс е малко рязък, но е много умен. Вече свикнах с грубия му тон. Той посети един симпозиум на криминолозите, на който бях лектор.
– Откъде сте, сър? – пита Алън.
– Тексас. От място, което се намира близо до Далас. Но съм тук три месеца от годината, за да изнасям лекции и да работя като консултант. Така си плащам сметките и не бездействам.
– Каубой ли си, Ърл? – пита шеговито Кали.
Той ѝ се ухилва и лицето му направо грейва.
– Аз ли? Не. Аз съм просто учен, който носи каубойски ботуши. Въпреки това знам как се стреля.
– С какво? – питам аз, искрено заинтересована.
– С пистолет – отвръща той. – Деветмилиметровите са ми любими. – Завърта очи. – Някои от съвременниците ми смятат това за светотатство, но хич не ми дреме. Потърсих си пистолет и този ми хареса.
– Аз използвам „Глок“ – споделям му и си дърпам сакото, за да може да го види.
Ърл кима одобрително.
– Хубаво оръжие. – Той присвива очи насреща ми. – Добра ли си?
– Дали е добра? – намесва се Кали. – Тя е природен талант, сладкишче.
– Така ли?
– Компетентна съм. – Стрелбата е едно от нещата, за които не се свеня. – Направих някои сравнения на база собствените си резултати на стрелбището. Вероятно съм в топ 100 на най-добрите в света.
– За жени ли? – пита Ърл.
– В топ 100.
Той се ухилва отново, искрено развеселен.
– Това е нещо, което ми се иска да видя! Повечето от момчетата в тази игра са добри, но има неколцина, които доста ще се разстроят, ако бъдат победени от жена. Трябва да отидеш на някое състезание.
Ухилвам му се в отговор. Харесвам Ърл Купър.
– Може да го направя.
– Приключихте ли с пилеенето на време? – пита Джеймс, който, както винаги, е враждебно настроен и нетърпелив. Може би точно заради това не го харесваме, защото ни напомня за съвестта ни. – Какво ще кажете да се заемаме за работа?
Ърл се намръщва.
– По-спокойно, синко.
– Не съм ти син – сопва се Джеймс. – Има други жени, които са заключени в мрака като Хедър Холистър.
Ърл се отрезвява от тези думи и кима.
– Ах, да – казва със спокоен тон той. – Нетърпеливият ловец, онзи, който никога не оставя оръжието си и не си сваля ботушите. Бях същият като теб, синко. По-добре се научи да се изключваш, иначе един ден ще изгориш.
– Да се заемаме за работа – настоява Джеймс през стиснати зъби.
– Откажи се, Ърл – съветва го Кали. – Такъв си е нашият Джеймс, за жалост.
– Запознат съм с този факт. Добре, млади ми Джим, хайде да поговорим по същество. Какво мога да направя за вас?
Запознавам го в пълни подробности със случая. Ърл слуша много внимателно, като от време на време си навива мустака и задава въпроси. Когато приключвам, остава мълчалив и се взира в нашия санскрит на бялата дъска.
– Е – изрича най-накрая той, – не знам доколко мога да ви помогна, но ще ви кажа какво виждам, след което ще отнеса всичката информация у дома и ще я обработя.