– А другото момче?
– То е живо. Вероятно ще го прехвърлят на социалните, докато или ако Хедър се оправи и го потърси.
– Какъв е планът ни за действие? – пита заместник-директорът.
– Може би Ърл Купър ще успее да ни помогне, но смятам, че в момента най-добрите ни следи са интернет аспектът и автомобилните катастрофи.
– Предполагам, че подготвяте някаква уловка в интернет?
– Обмисляме такава, сър. Ще имаме по-ясна картина, когато Лио се върне.
– А катастрофите?
– Ако Джеймс е прав и това е сексуална нужда, вероятно няма да успява да се ограничава да ги извършва само докато отвлича някого. Трябва да има и други случаи. Мисля, че това е важно. Този извършител изглежда изключително дисциплиниран и внимателен във всичко останало. Парафилията е отклонение. Възможно е точно тук да допусне грешка. – Свивам рамене. – Не е кой знае какво, но не разполагаме с повече.
Джоунс обмисля чутото.
– Добре – съгласява се той. – Също така трябва да потърсиш в интернет общността за катастрофите.
– Какво имате предвид?
– Всеки фетиш и странна перверзия вероятно си имат някаква общност, свързана с тях. Педофилите имат такива. Места, на които да си споделят снимки и истории. Ако Купър е прав и нашият човек записва своите подвизи, вероятно ги споделя.
Примигам, видимо изненадана.
– Това е много добра идея.
– Все още са ми останали няколко. Настоящият ти план за действие ми звучи добре. Съгласен съм с предположението, че мотивацията му са парите. Възможно е да не са единствената причина, но признанията на Холистър и всичко друго, което знаем, определено подкрепят тази концепция. Продължи по план. – Джоунс се отпуска на стола си, сплита пръсти над корема си и ме поглежда втренчено. – А сега ми кажи защо си тук.
– Извинете? – Той е прав, но аз се съпротивлявам по рефлекс.
– Стига, Смоуки. Познавам те добре. Мога да разбера кога си разсеяна. Има нещо друго, което ти тежи.
Срещам погледа му с леко предизвикателство, но накрая се извръщам и въздишам.
– Казах на директора Ратбън, че ще приема работата.
– Знам. Смятам, че решението е добро.
Продължавам да не го поглеждам.
– И аз смятам така. Но има някои усложнения. Е, не мисля, че това е правилното определение. Да ги наречем променливи. Нуждая се от помощта ви. И от съвета ви какво да правя.
– Стига да мога да ти помогна, ще го направя. Какви променливи?
Потръпвам вътрешно. Представлявам кълбо от нерви, страх и копнеж. Това е тайна. Такава е от самото начало. Не знам защо я приемах по този начин, но интуицията ми беше прекалено силна, за да я пренебрегна.
Насилвам се да срещна погледа му отново и тогава изричам думите, онези, които не съм казвала на никого, дори на Томи.
– Бременна съм във втория месец, сър.
Заместник-директорът се опулва насреща ми. Не казва нищо почти половин минута. Не мога да преценя дали е шокиран или просто размишлява. Пръстите му остават сплетени на гърдите му, а ръцете му още са отпуснати и не помръдват.
– Е – отговаря най-накрая той, – приемаш ли поздравления?
Въпросът му е изречен изключително внимателно и наистина оценявам отношението му. Може би това е една от причините, поради която исках да говоря първо с него, защото знаех, че ще се отнесе с онова съчувствие, от което имам нужда.
Това е въпросът, който си задавам от онази нощ, в която си направих теста в тоалетната, и продължавам да си го задавам, докато кръвният тест не потвърди резултатите на първия.
Това нещо хубаво ли е? Радвам ли се за него?
– Би трябвало – отговарям аз. – Но не знам.
– Защо?
Гледам ментора си и се чудя дали да отговоря на този въпрос. Джоунс ме познава по-дълго от всеки друг във ФБР. Той бдеше над мен, докато израствах, и беше до мен, когато животът ми се превърна в ад. Виждал е много, но също така не е виждал някои неща заради типа връзка, който имаме.
Заместник-директорът никога не ме е виждал да плача. Не се е налагало да ме държи в прегръдките си, докато пищя. Подкрепата му беше безусловна, но тя се съдържаше в мълчанието и в грубоватите му думи. Въпреки това съм му благодарна за нея.
– Бях бременна – споделям му аз. – Преди Мат и Алекса да бъдат убити.
– Добре – отвръща той.
Не казва „Наистина?“ или „О, Господи!“, а само „Добре“ и зачаква. Това ме окуражава.
– Никой не знаеше. Продължавам да мисля за това, нали ме разбирате? Опитвам се да си спомня как се чувствах, преди да кажа на Мат. После... каквото се случи, случи се. Докато лежах в онова болнично легло, реших да се прибера у дома, да си оправя работите и да се самоубия. Проблемът беше, че не можех да дръпна спусъка, ако имах бебе в корема си. Шантаво е, знам. – Преглъщам. Засрамена съм. – В крайна сметка направих аборт. – Открадвам си един бърз поглед към Джоунс. Страхувам се от онова, което ще видя на лицето му, но съм посрещната единствено от търпение. – По-късно, когато реших да живея, много съжалявах за аборта. Толкова много... Не мога... – Свивам рамене, защото ми е трудно да намеря адекватно обяснение за самопрезрението и отчаянието си. – Скрих тази тайна надълбоко и продължих да живея.