Поглеждам корема си и го докосвам. Представям си го пораснал, както беше с Алекса. Спомням си какво беше да усещаш живота в себе си. Невероятно, шантаво, плашещо и смирено.
– Отново ми се случва. Получавам още един шанс. Няма начин да направя друг аборт, поне за това съм сигурна. Но ще излъжа, ако кажа, че не се страхувам, сър.
– Разбирам те, Смоуки – отговаря заместник-директорът. – Наистина. Изгуби много. Страхът е естествена реакция. – Той ме дарява с крива усмивка. – Каква беше онази приказка за параноята?
– Не си параноичен, ако наистина те преследват?
– Да. – Джоунс става сериозен. – Нас ни преследват. Всеки ден. Може би не ни преследват активно, но някъде в тази велика наша нация, точно в този момент, някой най-малкото размишлява над тази идея. Бременността те прави уязвима, това е факт. А и едно бебе... – той поклаща глава. – Завиждам на онези, които са достатъчно смели, за да имат деца. В същото време се радвам, че няма нужда да се тревожа, че някой ще използва моите като оръжие срещу мен, защото нямам такива.
– Да, това е част от притесненията ми.
– Обсъждала ли си темата с Томи? – пита заместник-директорът, но веднага се спира. За моя огромна изненада леко се изчервява и си прочиства гърлото. – Съжалявам, че си позволих да предполагам. Томи ли е бащата?
Ченето ми увисва.
– Сър!
Заместник-директорът отново се засрамва.
– Приемам това за „да“.
– Господи. Да не ме мислите за някаква уличница?
– Е?
Потъвам на стола си. Чувствам се като хлапе в кабинета на директора.
– Той не знае. Още не съм му казала.
Джоунс присвива очи и се почесва по ръката.
– Е, това си е твоя работа. В крайна сметка не си омъжена.
Щом си започнала, довърши, мисля си аз. Избълвам следващите думи, преди да успея да се спра:
– Всъщност ние сме женени, сър.
Този път неговото чене увисва, но на лицето му бързо цъфва усмивка.
– Я стига, сериозно ли?
– Сериозно, сър. Хавай не беше просто ваканция, а меден месец.
– Поздравления! Защо не ми каза?
Време е да потъна отново на стола си...
– Е, не съм казала на никого, сър. Вие сте първият. Ако трябва да бъда честна, с Томи малко се сдърпахме по темата.
– Той иска да разтръби новината, а ти – не?
– Нещо такова.
Заместник-директорът като че ли изгаря от желание да каже нещо, но си затваря устата.
– Предполагам, че разбирам нежеланието ти да го сториш. Държах втория си брак в тайна почти три месеца. Не исках да го урочасам.
– Точно! Разбирате ме защо го правя.
Следващата му усмивка е изпълнена с обич, но е също така малко тъжна.
– Всичко това са глупости, Смоуки. Вторият ми брак се сгромоляса като първия, и то не защото бях или не бях казал на някого за него. Не бъди суеверна. Истината е, че просто не исках да давам такъв приоритет на брака си, какъвто давах на работата. Двамата с Томи сте чудесна двойка в това отношение.
Отново изпитвам огромна неохота, защото се опитвам да реша какво да разкрия и какво не.
– Не е само това, сър – заявявам с тих глас аз. – Страхувам се, че ако го разглася и светът узнае, всичко ще ми бъде отнето.
– Може и така да е – отговаря, без да се замисли, Джоунс. – Но това не зависи от теб. Не говоря за религия и по-висша сила, а за истината. Единият от вас все някога ще умре, независимо дали в самолетна катастрофа или в нещо подобно. Единият ще си замине преди другия. Такъв е животът, Смоуки. Живеем и умираме и единствената неизвестна величина е колко време ще продължи този период.
Чувала съм тези думи и преди. В собствената си глава. Наясно съм с истината, която съдържат, и дори я усещам, малко. Но сърцето ми си има собствени крака и иска да побегне в друга посока.
Изплашена надежда, така я наричам. Досега всичко се случи естествено. Двамата с Томи се събрахме като хора, които са се спънали и са попаднали в прегръдките на другия, а Бони дойде при мен чрез Ани, но – и тук е ключовият момент – не бях молила за нищо от това. Томи ме избра. А Бони беше оставена на метафоричния ми праг. Те ми бяха подарени, не съм ги взела аз.
Бракът е нещо различно. Той е избор, борба, съпротива срещу самотния живот. Някога участвах безстрашно в тази битка, но много вода изтече оттогава.