– Какво мога да кажа, сър? Страхувам се, че всичко хубаво ще се сгромоляса. Някога го приемах за даденост. Смятах, че е неуязвимо. Мислех си, че Алекса ще порасне и ще ме направи баба, а двамата с Мат ще гледаме как косите ни побеляват. Всичко това се промени за един миг.
– Искаш ли съвета ми?
– Един вид.
Джоунс се разсмива на отговора ми и завършва с усмивка. Това ме кара неохотно да се усмихна и аз.
– Съветът ми е да продължиш да се бориш. Животът ти е сритал задника веднъж и почти те е осакатил завинаги. Но ти си оцеляла. Сега имаш отново съпруг и не само едно дете, а и възможност за второ. Така че кажи на всички. Гордей се с този факт. Предизвикай съдбата и прати пощенски гълъб към небесата. Стискай здраво своето и кажи на света, че не си го даваш. Престани да се срамуваш. Това просто не е твоят стил и е адски скучно.
Ухилвам се на своя ментор и квазиприятел.
– Чудесна надъхваща реч, сър.
– Аз също си имам своите моменти. Да поговорим по същество. Сигурен съм, че се страхуваш как директорът ще приеме това.
– Да, малко. Не мисля, че идеята му за плаката е била дебела бременна агентка.
– Вероятно не. Съветът ми е засега да не му казваш. Той е на поход да представя идеята си на президента и различни бюджетни комисии. Ще те използва като опорна точка на предложението си. Да се надяваме, че докато научи, че си бременна, ще е прекалено късно, за да подменя играчите.
– Така е малко нечестно.
– Такъв е светът на това ниво. По-добре свиквай. Има ли нещо друго, за което искаш да говорим?
– Не мисля.
Заместник-директорът ми маха с ръка, отново ми говори с грубия си тон и пак е нетърпелив не за да ме обиди, а за да покаже, че нищо между нас не се е променило, че съм споделила каквото съм споделила, и че отношенията ни отново са същите.
– В такъв случай се заемай за работа. Хвани този ненормалник.
– Да, сър. Благодаря ви, сър.
– За мен беше удоволствие, Смоуки. Това ще продължи и в бъдеще дори когато вече не съм ти шеф. Може би особено тогава.
* * *
Качвам се в асансьора на път към офиса и се чувствам пречистена. Бях насъбрала много напрежение в мен. Не бях осъзнала колко много, докато не го изпуснах пред заместник-директор Джоунс, като му хвърлях емоционални ръчни гранати, които той приемаше уверено и с апломб.
Може би ще бъдем истински приятели, когато вече не ми е шеф.
Докосвам корема си. Тази идея ми харесва.
Много ми харесва.
25
Внимание, всички – казвам аз. – Преди да продължим, трябва да ви съобщя нещо.
– Казвай де – приканва ме Кали.
Алън оставя химикала си и зачаква. Джеймс ме поглежда кисело и продължава да работи.
– Двамата с Томи се оженихме.
Алън се ококорва насреща ми.
– Проклятие! – казва той през смях. – Това е чудесно! Кога?
– Направихме го в Хавай.
– Колко време смяташе да пазиш новината в тайна? – пита Кали с груб тон и с еквивалентно грубо изражение.
– Досега.
– Не ми харесва – заявява приятелката ми. – Много съм ядосана. Измами ме. Нас.
– Как точно съм го направила?
Кали поглежда нагоре към небесата и се моли да ѝ дадат търпение да се разправя с глупците.
– Не помниш ли сватбата ми? – пита тя. – Пробването на рокли, избирането на цветя, тортата, церемонията? Не мислиш ли, че щеше да ни е приятно да направим нещо такова и за теб?
– Може би. Предполагам.
– Не. Не може би – тя размахва пръст насреща ми. – Така стоят нещата.
– В крайна сметка – изхилва се Алън – виж каква се оказа твоята сватба.
– Ти да мълчиш – заповядва му Кали и се обръща отново към мен. – Трябва да ти направим истинска сватба.
Иде ми да потъна в земята.
– Какво? Защо?
– Защото тези неща се правят така – казва с леден тон тя. – Не се шляеш наоколо, не слагаш пръстен на нечий пръст, не получаваш подписан документ за брак и не се наричаш просто „женен“. Не е правилно така.
– Любовта е просто химическа реакция, която спомага за размножаването на вида – обяснява Джеймс, без да вдига поглед от работата си. – Сватбите са голямо пилеене на пари.
– Наистина? – учудва се Кали. – Ако всичко е просто за размножаване на вида, тогава как ще обясниш хомосексуалността, сладкишче? Как ще обясниш онези от вас, които носят пантофи с рубини?
Джеймс свива рамене и продължава да работи, видимо необезпокоен от думите на колежката ни.
– Не знам. Моята теория е, че това е някакво химично неравновесие или генетична аномалия.
Кали няма какво да отвърне на това. Двамата с Алън се опулваме насреща му.
Така ли се приема Джеймс? Като дефектен?
Колегата ни усеща вниманието ни.