Така че нека обсъдим някои неща, които могат да обърнат този процес в самите нас? Как можем да възстановим не животинското, а мъжкото в нас, което – противно на текущото мнение – не е зверско по природа и ни принадлежи по рождение?
– Нишката е доста дълга – отбелязва Лио. – Първият пост, който я започва, е от преди две години. Има почти 200 страници с отговори и дискусии.
Преглеждам някои от тях, които следват веднага след първия пост.
Един от тях гласи: Трудно ми е да си го призная, но прочетох поста ти и се разплаках. Всичко беше много неочаквано. Аз съм свестен тип. Бях женен десет години и имам две деца – момче и момиче. Обичам ги безумно и правя всичко по силите си, за да бъда добър баща. Никога не съм изневерявал на съпругата си. Да, знам, много мъже казват това, но в моя случай е истина. Имал съм своите изкушения, но не съм изпитвал нуждата да кривна от правия път.
Бракът ми се разпадна преди около две години. Виждам, че много от момчетата в този сайт са много гневни, но аз не съм такъв. Ние взаимно си прецакахме брака и истинската причина е, че въобще не трябваше да се женим. Не се оженихме един за друг, защото много го искахме. Оженихме се, защото ни се струваше, че сме добра двойка. Или поне „изглеждахме“ като такава.
Няма да се впускам в подробности, затова само ще кажа, че прочетох поста ти и се разплаках, защото осъзнах, че основата на вземането на това решение е точно онова, което си написал. Черил беше добра жена и аз се нуждаех от такава, за да бъда добър мъж. Господи, колко болка можех да ни спестя.
– Започвам да разбирам – казва Джеймс. – Този сайт е разделен на две части. „Братски разговори“ е по-философската. В нея се водят задълбочени дискусии по темата за мъжеството, а в „Курвенски разговори“ се разчита на фронтална атака над жените и феминизма като цяло.
– Доста добро обобщение – съгласява се Лио.
– Сега разбирам как нашият извършител се възползва от всичко това – казвам аз. – Той не се интересува от постове като този, който току-що прочетохме. На него не му трябва тъга, а търси омраза.
Когато става въпрос за връзки между мъже и жени, като че ли винаги управляват крайностите – любов или омраза, нищо по средата.
През по-голямата част от живота си имах сложна връзка с войната на половете. Бях отгледана от баща, който не се отнасяше към мен като към момиче, а като към човешко същество. Той беше мечтател, мъж, който постоянно насочваше поглед нагоре в търсене на синьото небе между листата на дърветата. Оценяваше дребните, малките неща и даваше всичко от себе си, за да ми предаде това разбиране за живота.
Майка ми обичаше този мечтател, но главата ѝ не беше в облаците. Тя му помагаше да стъпи здраво на земята със смесица от любов и гняв, за да не отлети. Проблемът на мъжете от типа Икар е, че забравят, че слънцето може да ги изгори и че дори да успеят да напуснат земната атмосфера, космосът е студен, мрачен и смъртоносен.
Аз се превърнах в нещо средно между двамата. Наследих гнева на майка си и бащиния си мечтателски дух. Истината е, че когато мисля за родителите си, се виждам предимно в очите на баща си. Те ми казват едно нещо: Можеш да станеш каквато си поискаш, и пак ще те обичам.
Татко ми позволи да стрелям с оръжия, когато бях на осем години, макар че самият той ги ненавиждаше. Не се възпротиви, когато още в гимназията му казах, че искам да стана служител на реда.
Мъжете в моя живот – наследниците на баща ми – винаги са били добри и не са се плашили от мечтите ми, а са ме обичали именно заради тях. Използвали сме силните си страни, за да покриваме слабите на другия, и то не защото сме искали да доказваме нещо. Не готвя, защото така и не се научих, а не защото се опитвам да изпратя някакво послание относно женските задължения в един дом. Когато двамата с Мат се оженихме, чистех тоалетната не защото ми беше работа, а защото той ме помоли. Чистенето на тоалетната направо го отвращаваше, а аз нямах проблем с това. Двамата вършехме всичко от любов и не се карахме кое е мъжко и кое женско задължение.
Въпреки разбиранията си обаче не бях имунизирана срещу подобно отношение. Не бях просто жена, когато започнах работа във ФБР, а жена дете, при това физически дребна. Това ме направи мишена за някои.
Най-сериозният случай беше с един ветеран на име Франк Робинсън. Тогава той вече беше надхвърлил петдесетте и беше започнал работа в Бюрото на моята възраст. Помагах административно за един случай и Франк беше втори или трети в командването.