– Разбирам – казва със сериозен глас и изражение на лицето Лио.
– Да – отговаря Марджъри.
– Добре. В такъв случай да запознаем Марджъри със ситуацията и да приключваме с изграждането на новите ви самоличности.
26
В затвора съм и наблюдавам Дъглас Холистър, който сяда на стола срещу мен. Екипът ми е зает с изпълняването на поставените му задачи, затова искам да прекарам известно време с Холистър, за да мога да си създам по-ясна представа за мъжа, който стои зад всичко това.
Все още знаем изключително малко за извършителя. Той успява да се крие по чудесен начин от полезрение, независимо от аномалиите му. Поддържал е ограничени контакти и е контролирал всички точки на комуникация. Осакатил е потенциалните ни свидетели, а Хедър Холистър я е наранил прекалено много, за да ни е от особена помощ точно сега. Дъглас Холистър е най-доброто, с което разполагаме.
Прекарвам известно време в изучаване на Холистър, преди да заговоря. Той е пречупен, сломен човек. Това лъха от езика на тялото и мълчанието му. Взира се в собствените си ръце, като срещна погледа ми само веднъж, когато влезе в стаята за разпити. Остарял е още повече за една нощ, кожата му е бледа, а лицето му е изпито от изтощение и депресия.
– Защо си тук? – пита равнодушно той.
– Поради две причини. Искам да поговорим повече за човека, с когото си сключил сделка. И исках да те видя как ти се отразява затворническият живот.
Холистър вдига глава при последните ми думи.
– Как ми се отразява? Ебаваш ли се с мен?
– Не.
Той се изхилва вяло.
– Хванат съм в капан в сграда, която е пълна с изнасилвачи, убийци и крадци. Почти всички са по-големи и по-силни от мен, а също така и много недружелюбни. Как мислиш, че ми се отразява?
– Някой заплашил ли те е?
– Не и открито. Но и това ще стане. Усещам го.
– Можеш да поискаш протекция.
– А, да, бе. – Тонът му е насмешлив. – Някой ми спомена този вариант. Пращат те в друга сграда с различни изнасилвачи, убийци и крадци, само дето в този случай вече имаш мишена на гърба си за цял живот, защото всички ще сметнат, че си доносник. Не, благодаря.
– Ако се стигне до избор между този вариант и смъртта, те съветвам да избереш него, Дъглас.
Той въздиша и бързо разтрива лице с ръце, сякаш се опитва да се свести от махмурлук или кошмар. Кожата му почервенява, след което възвръща нормалния си цвят.
– Точно сега не съм особено обезпокоен дали ще живея, или ще умра. Защо да бъда? Убих единия от синовете си, а оцелелият ще разбере за това. Дейна вече е... нещо. И в крайна сметка Хедър спечели. Смърт? Наистина не ми пука.
Хедър спечели?
Боря се с гнева си. Колкото и години да съм прекарала с толкова много социопати и злокачествения им нарцисизъм, все още успяват да ме изненадат. Съзнанията им са толкова изкривени, че не мога да стигна до дъното им.
– Скоро ще започне да ти пука – отговарям аз. – Сега се чувстваш така, но скоро ще ти мине.
– Откъде знаеш?
Просто знам. Защото ти си човек, когото го е грижа само за себе си и за никое друго човешко същество в света. Защото си такъв патологично, идва ти отвътре. Не можеш да бъдеш различен, все едно да спреш да дишаш.
– Знам, защото съм запозната с феномена шок – изричам на глас. Отговорът ми е достатъчно достоверен. – Имала съм си работа с мъже и жени в твоята ситуация. Желанието за самоубийството и смърт са често срещан първи етап. Но накрая инстинктът за оцеляване надделява.
– Наистина?
От самосъжалителния тон в гласа му ми иде да му кажа грозни неща и да го нараня, докато е слаб. Горкото бебче, направо ми иде да му изсъскам насреща. Животът несправедлив ли е с теб, мъничкото ми? Затръшвам прозореца на тези мисли и продължавам да нося маската си.
– Наистина. Просто се дръж и не си затваряй никоя от вратите, които може да ти се наложи да отвориш по-късно, става ли?
– Да – отвръща Холистър. – Благодаря. – Той вдига глава и в погледа му се чете гола благодарност. Нямам представа дали е истинска, или престорена.
– Няма проблем. Какво ще кажеш да поговорим за този мъж, този Дали. Искаш ли?
– Защо не? Той е причината да съм тук.