– Плащат ли ти? Колко ти предложиха? – остро я пита Лайда.
– Какво? Лайда, знаеш, че искам да съм тук. Къде другаде бих искала да бъда, освен до теб? – тя понечва да хване ръката на Лайда, но дъщеря ù се отдръпва от нея.
– Имам си майки – казва Лайда. – Имам толкова много майки там, навън, че не се нуждая от теб. Чуваш ли ме? Изобщо не си ми нужна.
Лайда се обръща, грабва дамската си чанта, в която е Фридъл, и се отдалечава по коридора.
– Лайда! Не го прави! – крещи майка ù и се затичва след нея.
Лайда отваря вратата на детската стая, но преди да успее да я затвори, майка ù запречва входа с тялото си. Тя вижда изпотрошеното детско кошче, купчината копия, дървените стърготини, ножа, изпокъсаните детски книжки и купата с пепел, заобиколени от въртящата се пепел, прожектирана от малкото кълбо в центъра на стаята.
– Господи, Лайда!
– Махай се! Това е мое. Само мое.
Госпожа Мерц поглежда Лайда в очите.
– В какво си се превърнала? – майка ù започва да отстъпва заднешком, препъва се и се опира на стената, дишайки тежко.
Лайда затваря вратата и я заключва. Тя се плъзва надолу, опряла гръб във вратата, и сяда на пода. В какво съм се превърнала? Тя отваря чантата си и изважда навитата на гнездо кърпа, в която спи Фридъл.
– Фридъл – прошепва тя. – Как попаднахме тук?
Очите на Фридъл премигват и се отварят. Той протяга крехките си криле. Иска ù се да изрови бронята измежду роклите за бременни. Иска ù се да се чувства обвита от нея и защитена.
– Как да се върнем отново отвън? – прошепва тя.
И тогава внезапно усеща как гърдите ù се изпълват с ярост. Намира шева отстрани на роклята си, хваща плата с юмруци и откъсва полите чак до кръста. Хваща още от плата и продължава да го къса, докато той не се превръща в парцали.
– Моите майки – прошепва тя. – Липсват ми моите майки.
Преша
Врати
Майка Хестра изпраща Преша до периферията на гората. Там има няколко майки, които работят бързо. Те дърпат един катапулт и кошници, пълни с гранати от паяците роботи.
– Те ще ти осигурят прикритие – казва ù майка Хестра. – Това е най-доброто, което можем да направим.
– Предупреди ли я? Специалните сили отвън сега са различни – казва една от майките на майка Хестра.
– Зная – успокоява я Преша. – Виждала съм ги.
– Онези ли, които са като пясъчни създания? – пита майка Хестра.
Преша поклаща глава.
– Какво? Като пясъчни създания ли? Как така?
– Няма време за обяснения. Ще видиш – казва една от майките и зарежда граната в катапулта.
Другите майки бързо я заобикалят. Те обясняват какво ще се случи.
– Ще ги нападнем оттук.
– Ти ще вървиш по края на гората в тази посока.
– А ние ще им отвлечем вниманието.
– Добре – съгласява се Преша.
Майка Хестра ù подава нож.
– Не мисля, че ще ти е от голяма полза, но поне да имаш нещо.
Преша ù благодари и го пъха между панталона и колана си.
Майка Хестра се отдръпва, помахва ù с ръка и след това се обръща и си тръгва.
– Почакай – вика след нея Преша.
Но майка Хестра се затичва бързо към гората и след няколко крачки тя и синът ù се изгубват сред дърветата и храстите. Вече я няма. Преша искаше още малко време – още едно сбогуване, но осъзнава, че нищо не би могло да направи нещата по-лесни. Тя присвива очи към Купола и след това започва да крачи към края на гората. Просто трябва да успее да стигне до Купола, без да я застрелят. След това се надява, че ще има възможност да каже коя е, за връзката си с Партридж и ще бъде вкарана вътре. Може би като затворничка? Целта ù е да я пленят жива.
Чува нещо в гората – хрущенето на листа. Дали майките я следват? Може би не са ù се доверили? Могат да решат по всяко време да оттеглят предложението си и да я нападнат. Тя започва да върви по-бързо. Може да е някой звяр или да са Специалните сили. Може да е всеки и всичко. Не трябва да тича, защото трябва да пести силите си, но тогава вижда нещо – форма, която се стрелва между далечните дървета. Тя започва да тича точно по края на линията на дърветата. Не може да се разкрие – не и преди майките да са дали първия си изстрел.
През клоните на минаващите покрай нея дървета тя зърва движеща се сива форма, а после и закривен рог. Накрая вижда поляна и един овен, който стои неподвижно и я гледа с кръвясали очи. Вълната на овена е сива и над главата му стърчи дълъг извит и усукан рог. Изгубил е стадото си – може би е единственият останал жив. Той започва да блее към нея с толкова тъжен и отчаян глас – като момчето войник с отсечения чукан на ръката, който беше застрелян в града. Овенът рие мократа земя, сякаш иска нещо. Едното му задно копито е изкривено и почти безполезно. Мършав е и ребрата му стърчат. Гладен е.