И на Партридж му призлява. Той се поглежда в огледалото в цял ръст – онова, в което баща му се беше оглеждал много пъти. Той си спомня баща си точно преди да умре – как се беше вкопчил с една ръка в ризата на Партридж и му беше казал, че той е неговият син: Ти си мой. Убийството беше онова нещо, което накрая ги беше свързало. Партридж се поглежда как стои там в смокинга си и си казва, че е убиец, който се готви да стане баща, а сега и съпруг.
– Някой изобщо бил ли е готов за нещо такова? – пита той Бекли.
– Да – отвръща Бекли, който също е облечен в смокинг, с пистолет, пъхнат отзад в панталона му. – Всъщност някои са принудени да го направят.
– Звучиш като човек, който е бил влюбен – Партридж осъзнава, че не знае почти нищо за Бекли.
– Бях влюбен веднъж – признава той.
– В кого?
– Всъщност вече няма значение – отвръща Бекли и Партридж е убеден, че жената, за която говори, е мъртва.
– На колко години си?
– Двадесет и седем.
Ето го и отговора – Бекли е достатъчно възрастен, за да се е влюбил преди Детонациите.
– Мислиш ли, че някой ден отново ще се влюбиш?
Бекли оправя папионката на Партридж.
– Със сигурност се надявам това да не се случи.
На вратата се чува леко почукване.
– Време е – казва Бекли. – Моментът настъпи.
Той отваря вратата, която води до сцената, олтара[41] или подиума на победителите – в зависимост от това, как го вижда човек. Партридж може да чуе как всички гласове отвън говорят едновременно.
Той дръпва Бекли назад.
– Кажи ми, че трябва да го направя.
– Не мога да направя това.
– Но ти би ли го направил, Бекли?
– Аз не съм ти.
– Но ако беше...
– Дори не мога да си представя какво е да съм на твое място, Партридж.
Партридж се чуди дали Бекли го мрази. Дали му завижда за всичко, което е получил наготово, или има нещо друго? Партридж го бива да усеща тези неща, но му е трудно да разгадае Бекли.
– Все пак до някаква степен ме разбираш, Бекли.
– Мислиш ли, че това е наистина възможно? Не си ли разбрал досега кои са недостатъците на твоето положение?
– Кои са те? Че никога няма да мога да очаквам някой да ме разбере само заради това кой е бил баща ми и какъв съм се родил ли?
Той си мисли за Брадуел и Ел Капитан. Дали изобщо те някога са били негови приятели? Вероятно не. В някаква степен те също го мразеха.
– Искаш хората да те харесват само заради това кой си ти самият ли? Мислех, че вече си надраснал това.
За Партридж това е неочакван удар. Той харесва Бекли, защото е честен, но тази честност е нож с две остриета.
Бекли отваря широко вратата и я задържа така.
Партридж няма избор. Той пристъпва през нея и в голямата зала се чува шъткане. То стига чак до задните редици и внезапно настъпва тишина. Партридж заема мястото си в средата на олтара и след това се обръща към публиката.
Господи! – казва си Партридж. Всички са тук. Той вижда няколко редици момчета от академията, съседите му от Бетън Уест – Пърди и Хопс със семействата им, Форстийд, Мими, носеща голяма шапка с бижута и загледана в олтара, и дори Арвин Уийд, който му кимва. Може би му е простил за удара. Може би е длъжен да го стори.
Той оглежда морето от очи, вперени в него. Хората го зяпат, усмихват се и вече притискат хартиени кърпички към влажните си бузи. Отново го обичат. Той хвърля поглед към Бекли, който стои на няколко крачки разстояние, скован и стиснал челюсти. Иска Бекли да признае, че в този изблик на чувства има още нещо, което не е свързано просто с това кой е бил баща му. В него има нещо лично. Как иначе би могъл да обясни тези лица, сълзи и погледи?
Той продължава да претърсва с поглед тълпата, осъзнавайки, че търси Лайда. Дали тя е някъде там? Дали наистина би дошла на това събитие? Тя го беше одобрила. Всъщност тя го беше подтикнала да се съгласи. Но дали изобщо биха я допуснали тук? Ако Лайда не е тук, дали си е у дома? Камерите са насочени към него. От ярките светлини над главата му се излъчва топлина. Той поглежда към една от камерите. Иска да ù каже нещо. Какво? Иска да ù каже, че това не е истинско. Аз съм артист, който играе ролята на самия себе си– иска му се да ù каже това, но не може. Затова намига и леко махва с ръка. Дали тя ще разбере, че това е било предназначено за нея?
Тълпата забелязва махването му и от устните на хората се отронва колективна въздишка.
Бекли се протяга напред и потупва Партридж по гърба. Дали се извинява, или го утешава? Партридж не е сигурен.
И тогава, без предупреждение, тихата фонова музика, която той наистина дори не е забелязал, заглъхва и в продължение на няколко секунди настъпва пълна тишина.