След това от тавана триумфално отеква органова музика. Всички в публиката стават едновременно и се обръщат.
В началото Партридж забелязва само светкавиците на камерите, които проблясват като обезумели. После пред погледа му се появява Айралийн, която изплува от светлините им в края на дългия бял килим, водещ към олтара, към него. Лицето ù е скрито под бял воал. За миг той си помисля, че под този воал може да е Лайда.
Но по самоуверената походка, вдигнатата брадичка и премерените крачки той може да каже, че жената е Айралийн. Това беше моментът, за който я бяха подготвяли.
Докато тя се изкачва нагоре към олтара, а придружаващите я се грижат за шлейфа на роклята ù, Партридж успява да види лицето ù зад белия воал. Тя е красива. В това никога не беше имало никакво съмнение, но днес тя изглежда дори по-красива, ако това изобщо е възможно.
Свещеникът започва да говори и това изненадва Партридж. Мъжът вероятно се беше качил на сцената, докато Айралийн вървеше по пътеката.
Партридж знае, че няма да запомни онова, което казва пасторът. Светлините внезапно започват да му се струват потискащо горещи. Той размърдва раменете си напред-назад, сякаш се надява да разтегне малко плата на сакото си. Папионката и поясът му са прекалено стегнати. Защо шивачът е трябвало да ги стяга толкова?
Партридж хвърля поглед на Айралийн, но тя гледа пастора – мъж на средна възраст със сивеещ мустак и крива захапка.
Как, по дяволите, се озовах тук? – чуди се Партридж. Сега може да усети мириса на всичките цветя. Той е натрапчив. Хвърля поглед на Бекли. Нима той не забелязва колко е горещо и колко силно миришат цветята?
Бекли го поглежда загрижено.
– Подвий си коленете леко – прошепва той. – Изглеждаш така, сякаш ще припаднеш.
– Добре съм – прошепва в отговор Партридж, но следва съвета на Бекли, защото наистина се чувства замаян.
Господи, не припадай пред всички тези хора – казва си той. – Не припадай!
И тогава настъпва времето да разменят обетите си.
За щастие, пасторът подава на Партридж онова, което той трябва да каже – традиционния обет. Същият, който вероятно са казали един на друг и родителите му, преди да се разделят.
Аз играя роля – напомня си той, – играя ролята на самия себе си.
– Да притежавам и пазя – повтаря той след пастора, съсредоточавайки се върху всяка дума, за да не ги обърка и смеси, преди да стигне края. – Докато смъртта ни раздели.
Смъртта ни раздели. Смъртта ни раздели... – думите отекват в главата му.
Айралийн също изрича своя обет. Устните ù са червени, а зъбите съвършени и бели. Тя поглежда Партридж.
– В бедност и богатство, в болест и здраве ...
И Партридж осъзнава, че Айралийн е тази, която го беше довела тук. Без нея той е изгубен. Без нея баща му щеше да го убие. Той чува думите на Бекли в главата си: Искаш хората да те харесват само заради това кой си ти самият ли? Мислех, че вече си надраснал това.
Бекли не разбира това, че човек никога не надраства желанието си да бъде харесван такъв, какъвто наистина е, особено когато е израснал в центъра на вниманието или поне близо до него. Това е всичко, което Партридж някога е искал. Айралийн нямаше да е тук, ако не беше той, но тя го обича. В този момент няма нещо, в което той да е по-сигурен от това. Гласингс го попита дали я обича и той не можа да му отговори. Заради него бяха загинали хора – невинни хора, които можеха да помогнат да бъдат направени истински промени за добро. Вече ги няма. Ами ако между него и Айралийн се породи любов и тази любов ги спаси? Не се ли случва точно това?
В този момент пасторът му казва, че може да целуне булката. Когато повдига воала и вижда чистото ù, красиво лице и начина, по който тя го гледа, сърцето му сякаш полита. Отново се разнася музика, той я целува, а тя отвръща на целувката му. Тогава Партридж докосва бузата ù за миг и странното е, че в този миг всичко сякаш спира – хората, шумът, светлините, музиката. И той казва:
– Благодаря ти.
– За какво? – пита тя.
– Затова, че направи така, че да съм тук – отвръща той. – Къде щях да съм без теб?
Това е истината. Лайда не искаше да го последва в Купола, но Айралийн беше до него във всяка негова стъпка. Тя е мила и заслужава да бъде обичана. Дали, в крайна сметка, това не е следващата му правилна постъпка? Дали Гласингс нямаше предвид точно това?
Очите на Айралийн се изпълват със сълзи и тя сграбчва ръката му:
– Не трябва ли сега да помахаме на хората?