– Да им помахаме – съгласява се той.
И двамата заедно се обръщат и започват да махат с ръце. Тълпата се изправя на крака, крещи и ги аплодира толкова оглушително, че Партридж усеща вибрацията върху гръдния си кош. В този момент той разбира, че вече не играе роля. Това е истинско. Безспорно истинско.
Преша
Слаба
– Идваш навреме – казва пазачът, – но трябва да побързаме.
Отварят се поредица от врати. Пазачът я прекарва през всяка от тях и вратите се затварят с плъзгане зад гърба им. Тя стиска здраво ремъците на раницата си – вътре са мускалът и формулата. Вече е толкова близо. Всичко е лъскаво и полирано, въздухът мирише на някакъв странен химикал, смесен с нещо парливо и сладникаво.
– Откъде знаехте, че идвам?
– Видяхме те през очите на един мъртъв войник. Той ти постави проследяващо устройство.
Тя протяга ръка и напипва мястото, където беше усетила странното ощипване и беше забелязала драскотината. Наистина ли войникът ù е поставил проследяващо устройство?
– Наблюдавахме приближаването ти и предавахме грешна информация за местонахождението ти на Форстийд.
– Форстийд?
– Той ръководи военните операции.
– Значи не Партридж е наредил нападенията, а Форстийд?
Той кимва.
Преша е залята от облекчение. Тя е била права. Партридж никога не би направил това.
– Тук се нуждаем от теб – заявява пазачът. – Искаме да говориш с Партридж.
– Какво искате да му кажа?
– Кажи му, че трябва да направи това по трудния начин.
– Да направи кое?
– Да започне отначало.
– А той го прави по лесния начин, така ли?
– Няма лесен начин. Ще има кръв. Той трябва да остави кръвопролитията да се случат.
Мъжът я отвежда в една малка стая, пълна с дюзи, сякаш смятат да я пръскат до смърт.
– Има приготвени дрехи за теб. Преоблечи се бързо.
– Почакай. Кой сте вие?
– Ние сме Сигнус. Можем да те отведем при брат ти – той затваря вратата.
Сигнус? Като съзвездието ли? Лебедът. Всичко това е свързано с майка ù. Макар и само за миг, изпитва силното усещане, че майка ù е с нея.
Освен това е вече вътре. Това е той – Куполът. Тя е зашеметена. Докосва белите плочки, оставяйки следа от пепел.
Поглежда дюзите, очаквайки от тях да бликне вода или отровен газ.
Не се случва нищо.
Взема дрехите от лавицата – униформа на пазач, включително и кобур. Спомня си първия път, когато облече униформа на ОСР: колко ù харесваше пуха на топлата, уставна куртка, въпреки че се мразеше за това. Сега изпитва същите угризения. Не би трябвало да е толкова развълнувана, че е тук вътре. Брадуел щеше да е гневен. Ел Капитан щеше да фрасне пазача по главата, независимо дали той е тук да помага, или не – копелето се беше намърдало тук вътре. Това е краят. Но тя таи надежда. Ще я отведат при брат ù, който е невинен.
Преша иска да види мъжката и девическата академия със спортните полета, жилищните сгради със спретнати стаи и легла на два етажа, поляните, храната, фалшивото слънце и светлина и това, че не съществува студ, страдание и пълен мрак. Но вече я бяха предупредили. Ще има кръвопролития.
В ъгъла има малък леген с малък калъп сапун и кърпа. Искат от нея да се измие. Тя бързо се облича и нервно препасва кобура около кръста си. Няма да може да носи раницата. Ще бие твърде много на очи. Тя я отваря, бърка вътре и изважда кутията. Разкопчава закопчалката и проверява дали мускалът е непокътнат, дали формулата е на мястото си. Затваря кутията, пъхва я под ризата и тясната куртка, след което я намества над единия си хълбок. Дрехите са достатъчно тесни, за да я държат на място. Отива до легена, изтърква лицето и врата си, след което дълго гледа главата на куклата. В радостта си, че е вътре в Купола и е стигнала чак дотук, тя беше забравила за нея – за оцапаната с пепел кожа на главата на куклата, малките ù присвити устни и мигащите ù очи. Тя измива лицето ù, изтрива пластмасовите ù клепачи и след това главата на мястото, където кокалчетата на Преша се срастват с нея под повърхността. Избърсва я с кърпата и сега главата изглежда светла и чиста, с розови бузки. Дали може да бъде махната? Дали тук биха могли да я излекуват? Тя излиза от стаята и оставя след себе си празната раница.
Пазачът ù подава пистолет като неговия. Тя го пъхва в кобура и повдига главата на куклата.
– Ами това? – пита тя.
Но той вече се е подготвил. Изважда едно руло бинт и извръща поглед от главата на куклата.
– Ето.
Тя повдига ръката си и мъжът започва да увива бинта около главата на куклата, която очевидно го притеснява. Той я покрива толкова плътно, че за момент Преша си представя, че куклата не може да диша. Знае, че това е смешно. Той защипва превръзката, за да не може да мърда.