Кой е бил тук долу? Някой от хората на Кели ли? Ако те са поправили стъклото, дали са оправили и задната камера? Усеща надежда. Дали въздушният кораб работи? Разбира се, не може да излети с него. Лозите, които заедно притежават огромна сила, го държат на мястото му.
– Може и да успеем да вдигнем отново това бебче във въздуха – казва той на Хелмут. – Господи, добре е човек да застане отново тук на кормилото, нали?
– Нали? – повтаря Хелмут.
– Никога няма да го разбереш – не и по начина, по който аз го разбирам – казва той на брат си. – Ти не разбираш, Хелмут.
Тежестта на Хелмут върху гърба на Ел Капитан се размърдва.
– Не разбираш, Хелмут – казва той.
И е прав. Ел Капитан беше свикнал да мисли, че разбира брат си, защото си мислеше, че брат му е слабоумен – гротескна кукла, която щеше да седи върху гърба му завинаги. Но през последните няколко месеца Хелмут се беше променил: бе станал някак независим или може би брат му винаги е бил по-сложна личност, отколкото Ел Капитан беше смятал.
– Прав си – отвръща му той. – Прав си.
Поглежда надолу, където преди беше бъркотия от храна, петната от собствената му засъхнал кръв и търкалящата се калаена чаша.
– Можеше да умра тук.
– Можеше – казва Хелмут.
И тогава Ел Капитан си спомня лицето на Преша, надвесено над него – красивото ù лице и начина, по който тя докосна главата му и погледна в очите му. Тя се страхуваше, че той умира. Искаше да го спаси. Той искаше това да е доказателство, че тя го обича. Може би затова я целуна и ù каза, че я обича. Беше объркал нежността ù с любов. Преди това се страхуваше твърде много да ù каже какво чувства. Беше пропилял времето си, постъпвайки като страхливец, докато Брадуел действаше и я печелеше все повече. Но в този момент той се беше отърсил от страха си и бе избрал да живее истински.
Сега се чуди дали не е трябвало да ù каже по-рано. Може би е чакал твърде дълго. Но тогава Хелмут започва да си тананика зад гърба му някаква стара любовна песен: Ще стоя точно тук и ще чакам завинаги, докато не се превърна в камък ... Ел Капитан разбира, че това нямаше да има никакво значение. Тя, така или иначе, нямаше да се влюби в него. Усеща как гърдите му се изпълват със силно чувство. Отказва да се самосъжалява.
– Млъкни, Хелмут! – сопва се той. – Никой не иска да слуша тия лайна!
– Млъкни, лайна! – крещи в отговор Хелмут.
– Лайно ли ме наричаш?
– Никой!
– Майната ти, Хелмут! Чуваш ли ме? Ако не беше ти, Преша може би щеше да се влюби в мен. Не разбираш ли това? Мислиш ли, че някой някога ще се влюби в когото и да е от двама ни? Ние сме ненормални. Разбираш ли ме? Ние сме гротескни. И винаги ще бъдем такива.
Хелмут блъска глава в рамото на Ел Капитан.
– Ако не беше ти...
– Ако не бях аз, ти щеше да си мъртъв.
– Ти щеше да си мъртъв.
– Зная. Зная – казва той. – Мислиш ли, че не зная, че сега се нуждаем един от друг? Щях да те убия отдавна, ако това не означаваше да убия себе си.
– Да убия себе си – вика Хелмут, сякаш отправя заплаха.
– Не говори така! Недей да театралничиш толкова! Млъкни!
– Млъкни! Млъкни! Млъкни! – крещи Хелмут. – Млъкни!
Ел Капитан се обляга рязко върху метала. Хелмут изпъшква, изкарвайки си въздуха.
– Млъкни! –извиква още веднъж той с хриптене.
Ел Капитан се плъзва надолу и сяда, изпитвайки внезапно чувство на вина затова, че е блъснал брат си толкова силно. Той мрази вината. Това усещане е все още твърде ново: не го беше изпитвал наистина, преди да срещне Преша, или пък го е изпитвал, но не е знаел какво е. Иска му се това чувство да изчезне.
Оглежда всичките прозорци, покрити със завеса от зеленина. Какъв е смисълът да се връща у дома, ако не може да бъде с Преша – тук или където и да е?
– Знаеш ли каква е истинската катастрофа, Хелмут? Любовта. Любовта е онова, което наистина ни унищожава – той отпуска брада върху гърдите си. – Какво мислиш, Хелмут? Недей просто да повтаряш думите ми. Какво мислиш наистина?
Хелмут остава мълчалив известно време, след това накрая казва:
– Мислиш. Мислиш наистина.
Ел Капитан затваря очи. Какво би могъл да каже Хелмут за любовта и това каква катастрофа е тя?
– Не зная какво казваш, Хелмут – но след това изведнъж му просветва, сякаш двамата наистина са свързани един с друг по някакъв първичен начин. – Може би казваш, че, така или иначе, вече сме катастрофирали, та какво значение би имала още една малка катастрофа?
– Какво е една малка катастрофа? – повтаря Хелмут. – Вече сме катастрофирали.