– Да тръгваме.
Преша минава с Вен през още няколко празни коридора. Двамата кимат, когато срещнат някой случаен пазач. Тя чува далечна музика и гръмки гласове. Стигат до една двойна врата. Вен спира и хвърля поглед към Преша. Тя кимва.
Той отваря вратите и те се озовават в огромна, красива стая, изпълнена с маси, застлани с дълги покривки, мъже и жени, облечени във вечерни рокли и смокинги. Наоколо бързо сноват сервитьори с малки торти върху подноси. Някои от жените сякаш носят натруфени перуки с много къдрици най-отгоре. Косата на мъжете е лъскава и пригладена назад.
Кожата на всички е съвършена.
Децата се пъхат под масите и вземат чиниите с торти, които възрастните са зарязали. Подът е покрит с копринени цветни венчелистчета.
Никой не подвива крака под неравната тежест на друг човек, който е част от него. В телата им няма сраснати животни, стъкло, метал или пластмаса. Няма ампутации, дълбоки яркочервени белези и възлести следи от изгаряния.
Няма дебел слой сажди.
Всичко е чисто и лъскаво.
И музиката е прекрасна. Тя никога не е чувала подобна музика – толкова величествена, оглушителна и красива. Тя вдига поглед към високия, въздушен таван. Под сводовете му има хванати в капан балони.
Това наистина е сватба, а не двама души, които си шепнат в гората. Независимо от това колко се обичат те двамата с Брадуел, това тук изглежда истинско по начин, по който тяхната сватба никога няма да бъде.
Вен сграбчва ръката ù и Преша си спомня, че би трябвало да е незабележима, а не да зяпа с отворена уста всичко наоколо.
Те вървят покрай една от стените, далеч от тълпата.
Двойките на дансинга се държат за ръце, полюляват се и се въртят. Най-удивителното е това, че всичко изглежда по-добре, отколкото някога си го е представяла. А тя си мислеше, че си е изградила твърде високи очаквания, които действителността никога не би могла да покрие.
Подминават една торта на няколко етажа, поддържани от колони, подобно на катедрала. Кристалът на полилеите над главите им блещука. Тя си спомня трапезарията на фермерската къща и как след пожара полилеят, който се беше разбил върху масата, приличаше на паднала кралица. Къде е доказателството, че тези хора са били управлявани от толкова ужасен човек като Уилъкс? Иска ù се Брадуел да види това. Сватба! Те все още съществуват. Чистите могат толкова дълбоко да вярват в любовта, че да си позволят да я празнуват открито. Възможно ли е тя и Брадуел някога да се отърват дотолкова от измъчеността си, че да празнуват любовта? Разбира се, сватбите в Купола вероятно са чести, но на Преша това ù изглежда като храбър акт на надежда.
Защо изобщо Лайда би искала да остане с майките? Това тук е раят. Преша се чувства опиянена от музиката, сладостния чист въздух и децата, които пищят щастливо.
Брадуел, виждаш ли? – казва си тя. – Не всички от тях са лоши. Тук има красота. Има невинност и радост.
Тя се чувства доволна, че се е оказала права.
И тогава вижда Партридж. Поздравява го група мъже на неговата възраст. Те вдигнат чаши за тост в негова чест. Дали това е шампанско? Преша поема дъх, за да го извика, но спира навреме. Тя е охранител, а не негова сестра.
Един от приятелите му почуква с вилица върху чашата си. Присъединяват се и други. Вен спира и изчаква. Навсякъде наоколо им се чува звънтенето на чаши. Партридж сякаш търси някого. Може би Лайда? Къде е тя?
– Какво става? – Преша пита Вен.
– Трябва да се целунат. Такава е традицията.
Традиция да се целунат? Преша мисли за традициите, с които тя е израснала. Спомня си за мъртвешките гуляи.
Сред тълпата от жени се появява дълга бяла, бухнала, дантелена рокля – тя е на етажи като подобната на катедрала торта. Преша е изненадана, че Лайда би избрала толкова натруфена и огромна рокля, но след това вижда лицето на булката.
Тя не е Лайда.
Това е жена, която Преша не е виждала никога преди.
Звънтенето става все по-силно и пронизително.
Сигурно има някаква грешка.
Но тогава Партридж хваща жената за ръка, придърпва я към себе си и я целува. Целувката е кратка, въпреки това е целувка. Хората спират да чукат чашите си и внезапно избухват в аплодисменти. Преша сякаш спира да диша.
Партридж и тази жена, тази непозната, махат на останалите, след което започват усмихнати да си шепнат един на друг.
Преша дръпва Вен за куртката.
– Какво се случи? Коя е тя?
– Айралийн – отвръща Вен. – Уилъкс я е избрал за сина си.
– Но... Лайда… и...
Вен поклаща глава и тя разбира, че не само бременността на Лайда е пазена в тайна, но и самата тя.