– Днес денят ми не е от най-лесните по очевидни причини – поклаща глава Преша.
Бекли закрива с ръка устата си и се прокашля. После, докато продължава да държи юмрука, притиснат към устата си, казва:
– Щом като роди детето, те пак ще я вкарат вътре.
– Вътре?
Бекли пуска бутона и вратите се отварят. Той оглежда коридора в двете посоки.
– Съжалявам – извинява се той. – Такъв е протоколът – след това прошепва много тихо, така че тя едва успява да различи думите:
– Тя ще бъде върната в рехабилитационния център за луди. Никога няма да се измъкне оттам.
– Но бебето...
– С бебето всичко ще бъде наред – прошепва той. – То е Уилъкс.
Преша
Майка и дъщеря
Апартаментът е чист и просторен – бели мебели, бели чаршафи, бели стени с поставени в рамки репродукции на цветя във вази, които са почти същите като цветята, сложени върху масите тук-там. Върху двата дивана седят две жени, един мъж и едно момиче. Всички те са се разположили около светещия телевизионен екран, настроен, разбира се, да предава приема. Няма измъкване от този прием.
Лайда не е между тях. На Преша ù призлява от цялото празно съвършенство наоколо. Някой ще изпрати Лайда обратно в рехабилитационния център, след като ù отнемат бебето. Дали тази тайна е известна на хората?
Тя си мислеше, че знае какво представлява адът. Мислеше, че го познава добре – като звяра, сграбчил я на полето от развалини, мъртвешките гуляи на ОСР, пясъчните създания около „Лудия Джон-Джон“, съществата в мъглите на Ирландия, болестите, задръстените дробове или бавната смърт.
Но не. Това е ад, който никога преди това не си е представяла – възпитан и покварен ад.
– Къде е Лайда? – пита ги Преша.
Те поглеждат Преша и погледът на всеки от тях се плъзва по бинтования ù юмрук с главата на куклата. Тя не може да понася начина, по който я зяпат. Разкъсва бинта. Трябваше да го направи още на приема – да им покаже истината за това, коя е. Тя хвърля превръзката на пода. Отново се чувства свободна – сякаш главата на куклата сега може да диша.
Една от жените сграбчва момичето и го притиска към гърдите си.
– Коя е тази, Бекли? – пита другата жена.
Тя се изправя и роклята се накъдря, сякаш жената се движи под водата.
Бекли пристъпва напред.
– Това е природената сестра на Партридж – отвръща той.
Преша сваля шапката и я хвърля на масата, така че те да могат да видят изгарянията около едното ù око.
– Къде е Лайда?
– Отведи я в кухнята, за Бога! – казва мъжът на жената, притискаща момичето.
– Не! – извиква момичето. – Искам да видя това!
Но майката на момичето отвръща:
– Млъкни, Виена! Тръгвай! Веднага!
Мъжът дръпва рязко момичето за китката и го издърпва в кухнята, а жената тръгва след тях.
Жената с ефирната рокля обаче продължаваше да стои.
– Не искам дъщеря ми да говори с тази несретница! – казва тя на Бекли, без да обръща внимание на Преша. – Чуваш ли ме? Ситуацията и без това е достатъчно деликатна.
– Ти ли си майката на Лайда?
Жената дори не поглежда към Преша. Тя просто кимва отривисто.
– Няма да търпя това! – изсъсква тя на Бекли. – Няма да търпя това! Кажи ù, че трябва да си тръгне!
Бекли свива рамене. Всъщност изглежда, че ситуацията сякаш го забавлява.
– Можете да ù кажете и сама. Аз съм охранител, а не вестоносец.
– Моля? Не можеш да ми говориш с този тон! – сопва се майката на Лайда. – Почакай само да докладвам за това. Само почакай!
Бекли се усмихва самодоволно. Той не се страхува от майката на Лайда. Може би жените в Купола не представляват кой знае каква заплаха, както е чувал, че е било и във времето преди, по времето на женствения феминизъм[43].
Майката на Лайда изглежда така, сякаш ще се разплаче, сякаш е напълно наясно, че не притежава никаква реална власт.
– Искам най-доброто за дъщеря си – казва тя. – За моята единствена дъщеря.
– Така ли? – пита Бекли.
Майката на Лайда се обръща и полата ù се завърта около нея. Тя грабва дамската си чанта и казва:
– Не мога да работя при тези условия. Аз съм професионалист.
„Тя е тук по работа ли? Да не е професионална майка?“ – Преша не разбира.
Майката на Лайда отива до вратата.
– Искам тази детска стая да бъде разчистена. Искам всичко да бъде изнесено и подменено. До последното нещо. Чуваш ли ме? – гласът ù е хладен и резервиран.
Бекли не отговаря. Той отключва вратата и я задържа широко отворена. Когато преминава през нея, тя поглежда назад към Преша. Вече не изглежда разгневена. Сякаш това чувство внезапно беше изчезнало и на негово място на повърхността беше изплувал страхът.