Последния път, когато беше тук, той не можеше да понесе да види живота на брат си, сведен до съдържанието на една кутия. Но сега ще вземе, каквото може.
Издърпва малката кутия от процепа, затаява дъх и я отваря.
Тя е празна.
Пъха ръката си вътре и я притиска към дъното на кутията – по начина, по който Седж някога го беше учил да се гмурка към дъното в дълбокия край на басейна. Притиска дланта си плътно към метала. Споменът е бърз и болезнен. Седж го беше научил да плува.
Бутва кутията обратно на мястото ù и след това бързо дръпва дръжката на металната кутия на майка си.
В нея няма нищо, разбира се. Съвсем нищо. Очакваше ли нещо? Още ли иска нещо от майка си?
Да, иска. Тя му липсва болезнено и остро.
– Този път няма много неща за крадене, нали?
Той се обръща и вижда чиновничката. Тя придърпва плътно вълнената жилетка към гърдите си и скръства ръце. Вероятно Партридж има виновен вид. Той не знае какво да каже.
– Бях дежурна последния път, когато беше тук. Всъщност – казва тя и се накланя към него и косата ù пада напред, обрамчвайки лицето ù – аз бях тази, която наблюдаваше камерите, когато взе нещата на майка си.
– Предполагам, че си докладвала на баща ми?
– О, командната йерархия е дълга и сложна. Не знаех защо трябва да откраднеш тези неща. Просто знаех, че е добре, ако го направиш, и че след това трябва да те пуснем.
– Беше доста добра постановка – признава Партридж. – Не мога да не му го призная това на моя старец.
Чиновничката кимва.
– Опита да го направи и със Седж. Планът беше почти същият. Няколко години преди ти да се появиш тук...
– Какво искаш да кажеш с това, че е опитвал да направи същото със Седж?
– О, Седж беше изпратен тук на посещение от училището, но не с онзи твой учител. Беше с някого другиго. И той отиде при кутията на майка си. Вътре в нея имаше разни неща – дреболии като онези, които и ти намери. Но той не ги открадна. Не можа. Огледа се наоколо, а ние го наблюдавахме с камерите – аз и другият чиновник. Трябваше да докладваме, но не и да го спрем. Не, не. Знаехме, че той иска да открадне вещите ù. Погрижихме се да остане достатъчно дълго сам. Но в него имаше нещо, което не му позволи да ги вземе – при спомена за това чиновничката се усмихва. – Не го биваше за крадец колкото теб.
Значи баща му е изпитвал Седж. Но дали отказът му да открадне вещите е означавал, че той е преминал или че се е провалил?
– Седж обаче остана дълго време – продължава жената. – Той прочете малката картичка за рождения ден – онази, която беше за него. Разбира се, с неговото име отгоре. Погледна верижката с медальон на нея и още нещо.
– Музикална кутия? – предположи Партридж.
– Да. Наистина беше музикална кутия. И ако ме питаш, той разбра нещо, докато държеше тези неща. Почувства нещо дълбоко. Беше разтърсен от онова, което намери. Разбра нещо, което не беше знаел преди.
– Може би е разбрал, че майка ни може в крайна сметка да не е мъртва.
– Това ли е било?
– Преди две години ли се случи това? – пита Партридж.
– Горе-долу толкова. След това той отиде в Специалните сили. Чух, че е бил първият доброволец, напуснал Купола. Искал е да отиде там, отвън – чиновничката прокарва ръка през няколко от дръжките. Всяка от тях потраква с метален звук. – Може би е отишъл да я търси. Не по начина, по който го направи ти, а по свой собствен начин.
Беше позволил на Специалните сили да използват тялото му. Беше се превърнал в машина за водене на битки, в почти неспособно да говори животно. Някак бе успял да запази някаква част от себе си и накрая нито веднъж не посегна на Партридж, а се сражаваше на негова страна.
Партридж закрива очите си с ръка и свежда глава. Започва да плаче. Представя си Седж в миговете, след като е разбрал какво има в кутията от личния архив на майка му... Дали баща му е оставил и на него следа, че майка му все още може да е жива някъде там, отвън, извън Купола? Дали е бил готов да преобърне земята, за да я намери – така, както беше направил Партридж?
– Той ми липсва – промълвя Партридж.
– Да не мислиш, че човек съществува само в тялото си? Не, не – казва чиновничката. – Нито пък животът му може да се побере в една малка, метална кутия. Той е тук – казва жената и размахва ръка във въздуха, сякаш той внезапно се е заредил с електричество, след което добавя:
– Всички те са около нас. Навсякъде.
Лайда
Колела
Лайда няма много време. Преша, все още облечена като охранител, спи в другия край на леглото ù, но може да се събуди всеки момент.