Лайда внимателно отваря нощното си шкафче и изважда своя „Дневник на бебето“. Вижда собствените си драсканици: Копнея. Копнея. Копнея. Думите изпълват страница след страница. Това е всичко, което тя е написала вътре.
Полетата са празни. Тя обръща дневника настрани и написва отстрани на полето точните думи на онова, което Преша ù беше казала, че би написала на Брадуел – кодираното съобщение: Нашият живот не е случайност. Това е началото, не краят... И тя нарисува груба рисунка на лебед, плуващ върху водата. Предишната нощ може би е звучала като побъркана, но въпреки това мислеше ясно – за следващата стъпка и как да я направи. Сърцето ù беше жестоко разбито, но в нея няма жестокост. Сега изпитва остра и неумолима болка. Въпреки това знае какво трябва да се случи. Преша може и да не е сигурна, че е време Куполът да бъде унищожен, но Лайда е.
Тя откъсва края на листа, върху който току-що е писала. Предишната нощ беше пуснала Фридъл и сега започва да го вика, като тихо цъка с език. Чува тракането му и бръмченето на неговите криле и малко след това той каца върху отворената ù длан.
– Някога майката на Преша те е пуснала да намериш дъщеря ù – прошепва Лайда. – И ти си го направил. Сега се надявам Сигнус да те изнесат извън Купола. Ти ще трябва да откриеш Брадуел и да му предадеш това съобщение.
Тя повдига едно от крилата на Фридъл – през тънкия корпус на лекото му тяло тя може да види вътрешните му механизми. Лайда навива дългия и тънък лист хартия и го поставя в тялото на цикадата[45], но оставя малка част от него да стърчи навън така, че хората отвън да могат да го забележат.
Цикадата разтваря фините си метални криле, размахва ги и се издига от дланта ù, след което започва да лети из стаята.
Лайда отваря вратата на килера. Започва да прехвърля роклите за бременни, чиито закачалки скърцат върху металния прът на гардероба, но когато стига до задната част на килера и се протяга да вземе импровизираната броня, изплетена от телта на закачалките, не открива нищо. Бронята я няма.
Дали бяха дошли миналата нощ и я бяха взели? Нима през цялото време са знаели, че тя е тук? Тя се чувства ограбена, предадена и разголена, лишена от нещото, което беше създала, за да се защити.
В коридора се чуват два гласа, които говорят бързо и настойчиво. Лайда притиска ухо към вратата. Разпознава тънкия и вайкащ се глас на Чандри и басовия глас на пазача. Представя си как Чандри е влязла вътре, ровила е из дрехите ù и е извадила бронята. Вероятно вече я е изхвърлила.
Гласовете спират. Чува се скърцане: нещо трополи по дървения под, нещо на колела. И тогава в детската стая се чува хлопане. Тя разбира какво се случва. Те махат всичко отвътре.
Шумът събужда Преша, която се размърдва и сяда.
Лайда притиска пръст до устните си.
– Какво става тук? – пита Преша.
– Чандри Кулп е. Това е жената, която ме учи да плета и се опитва да ме научи да съм добра майка. Тя разваля детската стая. Маха всичко от нея.
– Майка ти нареди на Бекли всичко в детската стая да бъде подменено.
– Майка ми – промълвява Лайда. – Тя разполага с всички доказателства, от които те ще се нуждаят, за да ме затворят, след като ми вземат бебето. Майка ми ще докладва, че мога да бъда освидетелствана за луда. Може би съм такава.
Тя сяда на леглото до Преша.
– Не – казва Преша. – Не казвай това.
– Момичета! – това е пискливият глас на Чандри. – Момичета, веднага излезте навън!
Дали Чандри няма да разчисти детската стая на Лайда, за да я накаже?
Лайда отново цъква с език на Фридъл, който се носи във въздуха.
– Фридъл! – възкликва Преша.
– Той е добре – уверява я Лайда, бързо го хваща в шепите си и го прибира в джоба на пуловера си. – По-добре да го държа скрит.
– Има ли начин? – Преша сграбчва ръката на Лайда.
Лайда знае какво я пита тя: дали има начин да се намери изход от тук.
– Винаги има начин.
Двете излизат в коридора. Вратата на детската стая е отворена достатъчно, за да могат да видят Чандри, облечена в износен син костюм, да се навежда над голяма квадратна кофа на колела. Тя вдига сноп издялкани на ръка копия. Кълбото е изчезнало. Чандри е поработила здраво. Тя е леко задъхана и изпотена. Ядосано си мърмори под нос:
– Каква каша забъркахме! Каква хубава, хубава каша!
Когато те се появяват на вратата, Чандри вдига поглед и нарежда на Преша:
– Ти! Започвай да ми помагаш!
– А аз? – пита Лайда.
– Някой се е обадил, че кълбото е счупено. Работникът по ремонта е тук.
Лайда поглежда Преша. Тя не беше забравила да каже на пазача.