Кофата е тъмна и натъпкана с боклуци от стаята ù. Докато Лайда се покатерва вътре, Чандри не спира да говори:
– Не зная какво те е прихванало да направиш тая отвратителна бъркотия. Детето е много, много свят дар.
Скоро Лайда и Преша седят на дъното на кофата. Тя е претъпкана и пълна с пепел и наподобява на дома.
Чандри пуска вътре последните няколко копия и продължава:
– Да не смяташе да отглеждаш детето в това ужасно място? Какво изобщо си мислеше? Майка ти беше права за теб.
Последните думи жегват Лайда. Какво е казала майка ù за нея?
– Имаш нужда от помощ. Истинска, професионална помощ. Вероятно никога няма да станеш нормална. Ще си останеш завинаги в това състояние.
Лайда затваря очи. Тя знае защо Чандри казва това – то е предупреждение. Тя иска да каже, че Лайда трябва да се измъкне навън веднага. Майка ù ще се върне за нея с екип от професионалисти. Тя ще бъде отведена в рехабилитационния център и никога няма да ù позволят да го напусне. Завинаги ще остане в това състояние. Лайда си спомня какво беше прочела в психологическата си оценка: доживотна институционализация. Тя отваря очи. Преша се протяга и стиска ръката ù. Сигурно разбира колко трудно е това за Лайда. Донякъде сякаш е загубила майка си. Може би е по-лошо от това – отхвърлена е от нея. Преша стиска отново ръката ù и Лайда стиска нейната в отговор.
Чандри затваря капака и в кофата става тъмно. Лайда стиска ръката на Преша по-здраво.
Кофата започва да се движи. Лайда усеща търкалящите ù се колела. Тя се заслушва в лекото им скърцане.
Чандри ги е изкарала от стаята. Тя спира за момент в коридора. Дали ги е изоставила?
Не, тя се връща, като си тананика някаква мелодия и бута огромната боклукчийска кофа.
– Бедното момиче изпадна в шок – казва тя на пазача. – Не искаме да изгуби бременността си. Остави и двете да поспят през останалата част от деня. Вече ядоха и си легнаха. Не ги безпокой. Разбра ли ме?
Вероятно пазачът е кимнал, защото Чандри започва отново да се движи. Колелата под тях вибрират и се тресат. Лайда опира ръце надолу, за да запази равновесие, и напипва стегнато изплетения метал – бронята ù. Тя е тук. Може би Чандри е знаела, че това е начинът, по който Лайда може да я запази.
Ел Капитан
Ангел
Ръцете на Ел Капитан са вързани, а той виси върху метална рамка, която някога е била висока люлка, поставена зад начално училище. Хелмут се е вкопчил за врата му. Има цяла опашка от хора, които чакат своя ред, за да го бият с тояги. Вижда ги само през отеклия клепач на едното си око – другото е толкова подуто, че е затворено. Това е от предишния побой – тогава, когато всеки, който искаше, можеше да го налага. Телата им са прегърбени и разкривени, но през единственото му здраво сълзящо око те се виждат размазано и това му спестява подробностите за техните белези и сраствания, което си е истинско щастие.
Хората на опашката са си избрали свои собствени тояги – някои са тънки и подобни на бичове, а други са тежки като цепеници. Единият от тях е въоръжен с нещо подобно на изкривен и извит стар стик за голф. По тази причина двамата с Хелмут са покрити със смесица от кървави порязвания, дълбоки натъртвания и резки. Тялото на Ел Капитан гори от болката, която е толкова остра и дълбока, че съзнанието му се отнася.
Той си спомня как като малък му бяха завързали очите, бяха му дали пръчка и му бяха казали да удря едно ярко оцветено магаренце, окачено на клона на едно дърво. Беше по време на празненството за един рожден ден. Носеше нов кадифен панталон, който шумолеше на всяка крачка. Майка му остана с тях през цялото време, което беше странно, и държеше ръката на Хелмут, вместо да го пусне да обикаля наоколо.
Ел Капитан знаеше, че момичето, което имаше рожден ден, е от богато семейство, защото имаха плувен басейн – въпреки че беше есен и басейнът беше покрит.
Вече бяха отворили подаръците и децата на тържеството се бяха подиграли на неговия подарък – пластмасова кукла. Подаръкът беше евтин, а рожденицата беше твърде голяма за него. Затова, когато дойде неговият ред, той удряше магарето с всички сили. А когато му казаха, че неговият ред е свършил, той продължи да го удря. Удряше го отново и отново, докато не се чу пукот и навсякъде не заваляха бонбони, а спуканото магаре не спираше да се люлее.
Той свали превръзката от очите си и видя как децата се втурнаха към бонбоните. Хелмут се освободи от майка им и се присъедини към тях, но сега Ел Капитан беше още по-ядосан отпреди. Децата бяха възнаградени затова, че му се присмиваха.