Заобиколен от телохранителите, Партридж е съпроводен от колата до асансьорите, запазени за елита на Купола. Оперативният център е погребан под сърцето на Купола на най-долното подземно ниво. Вратите на асансьора се отварят и те се озовават в сграда с подобни на лабиринт коридори, в които ехото от токовете на обувките им отеква оглушително.
Единият от охранителите отваря вратата на оперативния център с поредица от кодове, набрани върху монтираната на стената клавиатура. Вратата се отваря, разкривайки дълга, махагонова маса, заобиколена от кожени столове. Стените са покрити с черни екрани, които сега са тъмни и безжизнени и изглеждат така, сякаш са мокри.
Охранителят въвежда вътре Партридж заедно с Бекли. Партридж минава покрай масата и прокарва ръка по облегалката на стола, поставен начело – стола на баща му. Някога тялото на Елъри Уилъкс е седяло тук. В мислите му отново проблясва лицето на баща му – разлагащата му се, зачервена кожа, която на някои места вече е почерняла от некрозата, и изкривените му навътре ръце, които постоянно треперят от парализата. В продължение на десетилетия Уилъкс е злоупотребявал с наркотиците, повишаващи неговите мисловни способности, и това е предизвикало ускорена клетъчна дегенерация. Партридж се опитва да си напомни, че баща му сам си го е причинил, но това не заглушава чувството за вина, което изпитва. Няма начин да се освободи от него.
– Някой бил ли е в стаята след смъртта на баща ми?
– Не, сър – отвръща Бекли. – Имахме стриктни заповеди само да пренастроим кодовете. Не ни беше позволено да влизаме, а само да направим така, че Вие да можете да го направите.
Партридж се чуди дали тази стая наистина е замислена за защитата му, или това е резервен план –начин да бъде елиминиран, ако не изпълнява точно онова, което Куполът очаква от него. Дали това е нещо, което баща му е замислил за своя наследник, или е някоя измама от страна на Форстийд, така че той да може да завземе властта? Партридж усеща как по гърба му се стича студена струйка пот и се сеща за баща си, който е бил лидер толкова дълго. Дали през цялото време е живял с такива съмнения и подозрения? Затова ли е управлявал с такъв железен юмрук?
Партридж поглежда към охранителя, който отвори вратата. Никога не е съвсем сигурен на кого може да се довери. Беше му трудно да се довери дори и на Бекли и понякога все още изпитва съмнения. Но сега, след като каза истината за баща си, Партридж е още по-несигурен как ще повлияе тя и дали някои от хората му няма да се обърнат срещу него. Те са чисти – не са бунтовници по природа. Но все пак трябва да е предпазлив. Хвърля поглед на Бекли, опитвайки се да го прецени. Партридж не иска да влезе в стаята, само за да бъде изолиран и нападнат.
Бекли спокойно отвръща на погледа му.
– Добре ли сте? – пита го той.
– Всичко е наред – отвръща Партридж.
Той няма избор, освен да се довери на онези около себе си. Те са всичко, с което разполага:
– Дай да я видим тая стая.
Бекли кима на охранителя и той бърка под масата, вероятно за да натисне някой скрит бутон там. Панелите на едната стена се отварят. Зад тях има врата.
Тайните на баща му може би са от другата ù страна. Никога не го е разбирал. Когато Партридж беше малък, баща му винаги отсъстваше – дори и когато беше в същата стая, умът му работеше върху нещо друго. Партридж имаше чувството, че баща му всъщност не го забелязва. Той беше повече от сдържан. Изглеждаше сякаш празен отвътре. Но това невинаги е било така. В баща му някога е имало нещо, което е накарало майката на Партридж да се влюби в него. Дали е бил забавен? Грижовен? Може би дори малко уязвим?
Освен това, Партридж много добре разбира, че от другата страна на вратата може да има доказателство, което би могъл да покаже на хората тук – доказателство, че баща му беше планирал всичко това и че хората отвън се нуждаят от помощта им.
– Как ще го направим? – той отива до вратата.
– Погледнете в този светлинен лъч за сканирането на ретината – обяснява охранителят. – И притиснете ръката си към този квадрат, за да бъдат проверени отпечатъците на пръстите Ви.
Лъчът е син и излиза от малка, подобна на камера леща в стената. Квадратът е направен от стъкло, но той също излъчва синкава светлина.
Партридж се навежда към синия лъч. Нещо вътре в лещата изщраква. Той притиска ръка към стъкления квадрат и чува поредица щракания. Партридж слага ръка върху дръжката, но вратата се отваря автоматично. Стаята е тъмна.
Бекли понечва да влезе с него вътре.
– Чакайте ме отвън – казва Партридж. – Чак отвън в коридора.
– Да, сър – отвръща Бекли и казва на останалите охранители да отстъпят от стаята.