– Твърде много – промълвя Партридж. – Станаха твърде много.
– Да – съгласява се Лайда, – твърде много.
Дали някога ще види Гласингс? Партридж се нуждае от Гласингс, а не обратното. Нуждае се от план. Нуждае се от някого, който да му каже какво да прави. Дали Гласингс не е просто заместител на собствения му баща? Дали Партридж наистина не е просто едно изгубено хлапе, едно сираче? Къде е Гласингс? Партридж не може да го спаси. Не може да спаси никого.
– Нужно им е време да осъзнаят онова, което им казах, нали? – пита той.
– Да – отвръща тя.
– Ще спрат да се самоубиват. Това са само няколко души, които вече са страдали ...
– Няма да вземеш назад думите си. Въпреки това стори онова, което е правилно – тя му се усмихва, но усмивката ù изглежда крехка, сякаш вече изпитва известно съмнение. След това добавя:
– Има изненада, забрави ли?
Почти е забравил за това.
Тя взема кълбото и започва да си играе с настройките. Той си спомня първия път, когато го видя. Айралийн го държеше в шепите си като ябълка. Тя искаше Партридж да е щастлив. Това беше всичко.
В този момент в стаята става тъмно. Небето е облачно, почти като коприна.
Но после той осъзнава, че това не е мрак и облаци, и коприна.
Това е пепел.
Стените изглеждат почернели. Диванът, на който седи, внезапно изглежда овъглен. Прозорците изглеждат така, сякаш по тях са удряли с юмруци – вдлъбнати и напукани, но не счупени.
Това е светът извън Купола.
Ето го и Фридъл, който лети в пълния със сажди въздух.
Лайда се свива в скута му. Обвива ръце около врата му и отпуска глава върху гърдите му. Той я притиска по-близо.
– Спомняш ли си това? – казва тя.
– Как го направи? Как...
– Трябваше да си го върна.
Стаята става студена. В края на краищата е зима. Вятърът повдига пепелта и праха и ги завърта около тях. И тогава най-сетне нещо изглежда истинско.
Преша
Зъби и биещи сърца
Нощ е. Преша не може да спи. Дивите кучета вият толкова остро и безнадеждно, че Преша си представя как се стягат ребрата им при всеки вой. Дали кучетата се сближават помежду си?
Минаха два дни, откакто сключиха сделка с Кели. По всеобщо мнение въздушният кораб е готов и те ще си тръгнат утре. Кели даде на Ел Капитан бактерията в заключена метална кутия. Той ще ги изпрати до въздушния кораб. Корабът е вече зареден с провизии. Един от хората на Кели щеше да пререже основната лоза както въжето, което някога го държеше привързан във вътрешността на крехката, рушаща се сграда на Капитолия[19], и всички останали щяха да се отпуснат.
Щяха да се отправят към дома.
Но какъв ли е домът сега? Уилъкс е мъртъв и всичко е различно. Партридж ръководи Купола. Взел е властта. Как ли го е направил? Дали Партридж е бил в състояние да заповяда баща му да бъде убит и да даде някакво окончателно нареждане за това, или Уилъкс е умрял в съня си? Спокойна смърт, която Преша нямаше как да реши, че той заслужава. Дали границите между двата свята, границите на самия Купол, могат да бъдат премахнати, ако Партридж наистина е начело?
Трябва да се върнат, за да спасят Уилда и останалите деца. Остава им да се надяват, че сега Куполът ще работи с тях. Хейстингс също е там – ако е още жив – и за него се грижат оцелелите, които живеят в Увеселителния парк на Лудия Джон. Той беше загубил крака си и много кръв. Трябва да го вземат със себе си.
След срещата с Кели вратата ù вече не се заключва – може би за да установи усещане за взаимно доверие. Освен това къде да отиде? В изпълнената с вой нощ ли?
През цепнатината под вратата се вижда светлината от коридора. Понякога надзирателките минават и тя потъмнява за миг, преди да се появи отново. На стената свети червеният алармен бутон. Тя се вторачва в него, сякаш е далечна звезда. Огънят в камината е угаснал. Останала е само пепел, купчина въглени – като у дома. Стаята е студена, но тя се свива под завивките, за да се стопли.
Брадуел ù каза, че се държи егоистично. Нима след всичко, през което бяха преминали, той иска отмъщение? Тя се чуди как тази промяна на тялото му – тези масивни, тежки криле – го беше направила чужд на самия него. Виждала е това да се случва и преди. Хората, които идваха при дядо ù, за да закърпи той плътта им, вече страдаха от някаква уродливост, някакво срастване и се бяха приспособили към него. Но понякога това второ нараняване – дали ще е крак, осакатен в Мъртвите полета, ръка, ухапана от звяр, или някаква друга деформация – им идваше в повече и те не можеха да го понесат. Сякаш душата веднъж можеше да се приспособи към тялото, което вижда, дори и промяната да беше радикална. Но втори или трети път?