Дали Брадуел все още е човекът, в когото тя се беше влюбила? Може би тя иска да вярва, че той се е променил, защото така е по-лесно, отколкото да мисли, че той си е все същият, но просто не иска да ù прости. Или пък вече не я обича ... Между тези възможности има съществена разлика.
Тя знае, че той никога не би опитал – особено с помощта на Купола – да махне крилете си. Беше лудост от нейна страна, че изобщо повдигна този въпрос, когато бяха в хамбара. Но тя наистина мислеше онова, което каза. Той не можеше да взема решение от името на останалите оцелели.
Обръща се към стената, затваря очи и си казва, че иска да сънува. Сънищата ù са изпълнени с носеща се пепел, сякаш някаква част дълбоко в нея тъгува за дома.
Но след няколко минути прозвучава далечен алармен сигнал, чийто вой нараства. Тя се обръща към вратата. По коридора отекват стъпки.
Включва се друга аларма. Този път по-близо – на същия етаж.
Кучетата вече не вият. Какво се е случило с тях?
Преша става от леглото и бързо се облича. Докато навлича ботушите си, Феделма отваря вратата.
– Бързо! – вика тя. – Има нападение. Трябва да тръгнете сега!
– Да тръгнем!
– Да отидете чак до въздушния кораб – тя държи малка раница.
– Но може би можем да останем тук и да помогнем – Преша се втурва към вратата.
– Добрали са се до децата. Три от тях липсват. Не можете да ни помогнете. Трябва да вървите.
Преша вижда някакъв проблясък – в другата ръка на жената има нож. Феделма го вдига и ù го подава с дръжката напред.
– Вземи го. Лозата е отбелязана с червено – онази, която трябва да прережеш.
– Как ще я открия?
– Някой е дал на братята фенерче.
– Ел Капитан и Хелмут?
– Те те чакат в дъното на стълбището.
– А Брадуел?
– Той тръгна сам. Не беше мъдро, но не можахме да го спрем. Имаме си собствени неприятности.
Феделма бърка в малката раница и изважда малка кутия, подобна на тази, в която Кели държеше бактерията, но тази е по-тънка и дълга. Тя бързо я отваря и показва на Преша мускала – единствената останала частица от делото, на което майка ù беше посветила целия си живот; могъщата смес, която тя беше инжектирала в птиците на гърба на Брадуел и която беше спасила от бункера на майка си. Мускалът лежи във вдлъбнатина върху кадифето, с което е облицована кутията, и до него има малка, сгъната хартийка.
– Мускалът и формулата! – възкликва Преша.
– Да – отвръща Феделма, затваря кутията и я закопчава. – Нали не си мислеше, че ще ги задържим?
Феделма пъхва кутията в раницата и я подава на Преша.
Преша пристяга ремъците върху раменете си и пъхва ножа между колана и панталоните си.
– Благодаря ти – казва тя, – за всичко.
– Бъди внимателна там, отвън. Не се оставяй на страха. Той ги привлича.
– Кого?
– Имахме толкова много мъртви. Толкова много. А Барт Кели мислеше, че може да създаде сила, която да създава добро – порода, която да излезе навън и да избие яростните същества, които ни нападаха отново и отново. Но той ги създаде и отгледа с глад, който беше твърде силен. Да, те убиваха другите, но сега някога мъртвите се обърнаха срещу нас. Бъди внимателна – Феделма разтваря ръце и бързо и грубо прегръща Преша, след което се отдръпва. – Особено се пази от мъглата. Понякога има биещо сърце.
Биещо сърце.
– Някога мъртвите? Той е използвал мъртъвците. Създавал ги е и ги е отглеждал ...
– Те крадат децата ни. Пази се от зъбите в мрака!
– И мъглата има биещо сърце ... – Преша е уплашена и объркана.
– Не мога да ти обясня по-добре от това. Върви!
Преша се затичва към стълбището и прескача по две стъпала наведнъж. На последната площадка открива Ел Капитан и Хелмут, които стоят до вратата и я чакат. В ръката на Ел Капитан има фенерче.
– Готова ли си? – пита Ел Капитан.
– Чухте ли какво има там, отвън?
– Чух достатъчно – отвръща той.
– Достатъчно – повтаря Хелмут.
– Готова съм – казва Преша.
– Моите оръжия ми липсват – признава Ел Капитан. – Надявам се, че са ги върнали обратно във въздушния кораб.
– Надявам се, че ще успеем да стигнем до кораба – казва Преша.
Ел Капитан отваря вратата.
„Мъглата има биещо сърце.“
„Пази се от зъбите в мрака!“
Из полето бродят хора с фенерчета и викат изчезналите деца.
– Карвън! Дермот! Сейдли! – отекват някои от виковете от гората.
Светлината на тяхното собствено фенерче се плъзва по полето и после към близките гъсталаци и дървета.