– Не трябва да показваме страх – предупреждава ги Преша. – Онези, които отвлякоха децата, го усещат.
– Като кучетата.
– Къде изчезнаха кучетата? – пита Преша. – Спряха да вият.
– Не искам да зная. А ти?
– Не искам да зная – като ехо повтаря Хелмут.
– Барт Кели е създал тези същества – обяснява Преша. – Онези, които са взели децата.
Ел Капитан кимва:
– Тогава Кели получава онова, което е заслужил.
– Не непременно – възразява Преша.
– Не получаваме ли ние онова, което сме заслужили, Хелмут? – пита Ел Капитан. – Не жънем ли онова, което сме посели?
– Жънем – казва Хелмут. – Сеем. Жънем. Сеем. Жънем ...
Ел Капитан не казва на Хелмут да млъкне. Той го оставя да продължи да повтаря тези думи отново и отново, което не е присъщо за Кап.
Но Преша също не му казва да спре. „Сеем. Жънем. Сеем. Жънем...“ – звучи като напева на някаква магия. Може би това ще ги запази в безопасност. Ако не друго, поне диктува ритъма на техните крачки, така че да продължават да се движат бързо.
Насочват се към гората, където започват да се появяват лозите. Те все още плашат Преша. Тя се движи на разстояние от местата, където растат, гъсто преплетени. Сенките от двете страни на пътеката са тъмни. Гласовете, викащи Карвън, Дермот и Сейдли вече са се отдалечили. Дали трите деца са еднакви? Какво ли е да живееш с живи и дишащи огледални отражения на самия себе си – чак до нивото на твоята ДНК? Дали са още живи?
Преша също се ослушва за децата, в случай че са някъде тук, отвън, и просто са се загубили.
– Разбра ли как изглеждат? – пита Ел Капитан.
– Децата ли? – пита Преша.
– Децата? Какво? Не. Съществата на Кели. Онези мъртвите, които е развъждал.
– Жънем. Сеем ... – продължава Хелмут. – Жънем. Сеем...
– Не – отвръща Преша и пристяга ремъците на раницата си. – Не зная как изглеждат. Трябваше да попитам.
Тя се чуди дали да не му каже за това, че мракът има зъби, а мъглата – биещо сърце. Но е смутена от това, че знае тези глупости, вместо да получи описанието им, което сега изглежда като най-практичното и очевидно нещо, което е могла да попита.
Изкачват се нагоре по хълма. Въздушният кораб не е далеч. Всъщност Ел Капитан вдига лъча на фенерчето нагоре през дърветата и осветяват поляната, където той, Хелмут и Брадуел кървяха почти до смърт сред лозите.
– Жънем. Сеем. Жънем. Сеем ... – вече по-бързо повтаря Хелмут.
С мъка си пробиват път през последните дървета и тръгват по поляната. Върху нея се е спуснала мъгла.
„Мъглата има биещо сърце.“
Острият блясък на фенерчето се сблъсква с мъгливия въздух.
От другия край на поляната се чува вик. Дали е човешки? Трудно е да се каже. Дете ли е? Карвън, Дърмот и Сейдли – Преша си представя как ги открива там, обвити от лозите.
Ел Капитан загася светлината и мракът сякаш се втурва към тях от всички страни. В този момент усеща ръката на Ел Капитан върху своята. Тя е груба и покрита с мазоли.
– Оттук – казва ù той.
Тя чува как Хелмут неспокойно се размърдва върху гърба му.
Разнася се нов вик.
Очите ù бавно се приспособяват към лунната светлина. Те тръгват към една горичка и спират. Ел Капитан пуска ръката ù и усещането за сигурност, което той ù дава, започва да ù липсва.
– Те са тук – казва Ел Капитан.
– Не трябва да се страхуваме. Нали си спомняте? – напомня им Преша. – Не показвайте страх!
– Жънем, сеем ... – прошепва Хелмут.
Преша кимва, но не може да контролира собствения си страх. Никой не може.
– Можем да се промъкнем покрай тях – прошепва Ел Капитан. – Въздушният кораб е на петдесет стъпки разстояние. Можем да го направим.
– Ами ако децата са при тях?
– Имаме повече хора за спасяване от три изгубени деца.
– Но къде е Брадуел?
– Да се надяваме, че е вече там.
– А ако не е?
Ел Капитан не отговаря.
– Трябва да се движим бързо – предупреждава той.
– Да тръгваме – казва Преша.
Ел Капитан започва да тича. Преша отблъсква един клон и го следва. Трудно е да се движиш сред дърветата при толкова малко светлина, но скоро Преша, която е бърза и задъхана, успява едва да различи закръглената сфера на небесния кораб, притиснат здраво към земята от вкоренилите се лози.
Тя чува нов вик и се обръща.
Не вижда нищо друго освен бързо сгъстяващата се мъгла и дърветата.
После внезапно забелязва бързо движеща се сянка.
Тя се обръща напред и се затичва, но се спъва и пада. Поглежда назад и вижда мъртво и разкъсано диво куче.