Дивите кучета не вият, защото не могат. Те са мъртви.
Ел Капитан дрезгаво прошепва името ù. Тя скача на крака. Не може да го види през мъглата. Само за секунди тя е станала толкова гъста, че Преша е заобиколена от бяла стена.
Чува се нов остър вик и след това друг, който сякаш му отговаря.
Тя започва да се движи с всичката бързина, на която е способна. Сега, когато видимостта е толкова малка, това е по-трудно. Трябва да протяга напред ръката си с главата на куклата, за да намира пътя между дънерите на дърветата.
Сега аз съм плячката – мисли си тя, когато одира дланта си върху грубата кора. Трябва да опази металната кутия в раницата си. Трябва да стигне до въздушния кораб.
Тя чува звук от стъпки зад гърба си. Рязко се обръща, но там няма нищо. Държи очите си широко отворени, сякаш това ще ù помогне да вижда, но не е така. Бяло. Всичко около нея е бяло.
Пробива си път между дърветата, но тогава нещо докосва раницата ù. Тя се втурва напред – далеч от него.
– Кап! – вика тя. – Кап!
Страх. Тя показва страх.
Вижда лъча на фенерчето му, но в тази гъста мъгла то осветява само белотата ù.
– Кап! – може би той ще успее да я проследи по гласа.
Една дълга и тънка ръка се протяга и я хваща за лакътя. Тя изкрещява и се опитва да се освободи. Ръката е нашарена с белезите на дебели набързо съшити шевове, които се простират по дължината на вените ù. Преша се дърпа назад, но нещо дръпва ръката ù така силно, че рамото ù е пронизано от остра болка. Въпреки това тя успява да се задържи на крака.
Чува странни, гърлени звуци – зов и отговор. Още няколко звука се чуват пред нея и след това други зад гърба ù.
– Кап! – крещи тя. – Тук!
Светлината продължава да се плъзга покрай нея. Виковете отекват наоколо във всички посоки. Колко ли са? Какво са сторили с децата? Къде е Брадуел?
Една ръка сграбчва другото ù рамо. Този път тя дръпва ръката към себе си и тогава внезапно се появява лице с едра челюст и обратна захапка, изпити страни и тънка, изгорена кожа. Съществото разтваря устата си, показва пожълтелите си зъби и кожата се опъва – изопната, лъскава и мокра от влажния въздух. Зъбите му щракват. Очите му са слепи и блуждаещи. То я иска в мъглата, защото тук тя е почти толкова сляпа като него.
Тя си представя зъбите, които дълбаят в плътта и мускулите ù. Опитва се да се освободи, но от гъстата мъгла се появяват други ръце, които я сграбчват. Хватката им е твърде силна. Колко са? Пет, шест? Тя не е сигурна. Събарят я на земята. Тя се гърчи и рита, но въпреки това те успяват да я задържат по гръб. Преша усеща острите очертания на металната кутия, съдържаща мускала и формулата. Земята е студена и влажна. Тя успява да извика Ел Капитан.
– Кап! Кап!
Дали е тук?
– Преша! – вика той.
Тя се обръща по посока на гласа му и вижда единствено фенерчето му, което пада и подскача, след което угасва.
Тя прошепва името му, когато две лица се надвесват над нея. Върху кожата им има петна потъмняла кръв – от тръните, дивите кучета или ...
– Къде са децата? – пита ги Преша.
Те, изглежда, не я разбират. Едно от тях се протяга и докосва челото ù. Прокарва студената си, костелива ръка надолу по лицето ù. Тя се дърпа назад, но ръката я следва. Стиска здраво устните си. Едно от тях държи главата ù да не мърда с необикновено силната си хватка и притиска едната страна на лицето ù в пръстта. Но съществата са някак странно спокойни. Движат се бавно. Тя се надява да открие слабостта им или нещо да отвлече вниманието им.
В този момент започват да си тананикат – еднообразно и без мелодия. Едно от тях нежно докосва косата ù. Това я смразява.
Може би не искат да я убият.
Може би я искат.
И тогава тя започва да се бори с всички сили. Рита с крака във въздуха и уцелва едно от съществата в гърдите. Успява да се изтъркаля встрани от другото. Ноктите му се забиват в ръката ù. Рамото ù е изкълчено. Тя се изправя на крака. Това, че не може да вижда ясно, я кара да се чувства обърквана и дезориентирана. Сърцето ù бие до пръсване. „Мъглата има биещо сърце“ – нейното собствено, което тупти лудо.
Тя изважда ножа си и го насочва пред себе си. Мъглата изтънява, когато има бриз, и тя успява да ги види – макар и само за миг. Около нея се движат четири от съществата. Разбира се, те не могат да видят ножа, но сякаш реагират на енергичността ù. Видът им е уродлив, крайниците им са с различна дължина и походката им е олюляваща се. Белезите им са следи, изгаряния и дебели, възлести струпеи от Детонациите, но също и белези от шевовете. Тя може да ги разпознае. Дядо ù беше собственик на погребално бюро, шиеше плът и беше известен с акуратната си работа. Тези шевове бяха направени набързо и нехайно. Белезите преминаваха по раменете им и надолу по ръцете и гърдите на някои от тях.