Те душеха въздуха за миризмата ù. Дали усещаха страха ù и слабата увереност, която ù даваше острието? Дали и други щяха да я надушат? Мъртъвците, които Кели беше развъждал – в тях имаше нещо животинско. Дали бяха създадени да бъдат жестоки месоядни, да изпитват неутолима жажда за кръв? Бяха почти голи, като се изключат някакви направени от мъх палта, които да им държат топло. Сега тя вижда, че една женска се е отделила от останалите, сякаш е усетила нещо, което е далеч.
Преша отстъпва няколко крачки назад. Болката в рамото ù се увеличава с всяка стъпка. Те знаят, че тя се движи. Правят една крачка към нея и след това бързо спират. Дали са усетили ножа? Дали мъглата и влагата в нея не ги свързва всичките като някаква паяжина?
– Кап! Хелмут! – вика Преша. – По дяволите! Къде сте?
И тогава тя чува слабо ехо:
– По дяволите! Къде сте?
Хелмут – поне той е жив, но гласът му звучи задавено. Дали това не беше надушила женската във въздуха – още плячка?
Преша размахва ножа към съществата, ръмжейки като животно, след което се обръща и побягва колкото краката я държат, макар че не може да вижда добре. Пъха ножа си обратно в колана и протяга напред здравата си ръка. Всеки път, когато усети дърво, се хваща и издърпва покрай него. Чува ги след себе си, сякаш дишат тежко ниско над земята . Дали не тичат на четири крака?
– Хелмут! Обади се!
– Обади се! Обади се! – повтаря Хелмут.
Приближава се.
– Продължавай да викаш!
– Да викаш – крещи Хелмут.
Тогава тя чува ръмжене. Изважда отново ножа. Мъглата се разнася достатъчно, за да види, че едно от съществата е съборило Ел Капитан и Хелмут на земята. Ноктестите му ръце са върху гърлото на Ел Капитан.
Но съществото сигурно е усетило Преша – може би чрез вибрацията в гъстия въздух. Мъглата има биещо сърце.
Този път тя се движи решително и се затичва към създанието с нож в ръката. То отскача от Ел Капитан и Хелмут и въпреки изцъклените си очи има достатъчно незасегнати сетива, за да избегне атаката ù. И тогава то я сграбчва с едно бързо движение за китката с такава сила, че тя изпуска ножа. Сега вече Преша не разполага с нищо.
Ел Капитан мъчително си поема дъх и успява да се изправи. Хелмут също отваря уста, макар че може би просто повтаря онова, което прави брат му.
Останалите четири същества са привлечени от случващото се и започват да ги обикалят в кръг.
Все още задъхан, Ел Капитан казва с дрезгав глас:
– Благодаря ти.
– За какво? – пита Преша и притиска ръка към ребрата си. – След малко ще бъдем изядени.
– Така е.
– Изядени! – крещи Хелмут, колкото му глас държи. – Изядени!
Съществата му крещят в отговор, издавайки някакво подобие на лай и грачене. Продължават да обикалят – някои на четири крака, други изправени. Завесата от мъгла понякога се разтваря и разкрива дебелите им бедра с шевове по тях, покритите им с мъх гърбове и лъщящото бяло на очите им.
– Искам да знаеш нещо – казва Ел Капитан.
– Какво?
– Не бих постъпил като Брадуел. Бих ти простил веднага.
Тя го поглежда с широко отворени очи, опитвайки се да различи изражението му през мъглата.
– Ако ти беше човекът, който стоеше там с мен, аз винаги бих останал – винаги.
Това е нещото, в което Преша иска да вярва – онази любов, която остава, каквото и да се случи. Това е признание, което идва от погрешния човек. Сякаш усетил за какво си мисли, Ел Капитан казва:
– Не се тревожи. Не е нужно да имаш същите чувства към мен. Просто имах нужда да го кажа.
– Да, разбирам – отвръща Преша.
Иска ù се да извика „Да, да, да!“, защото той направи така, че тя да се чувства малко по-добре. Накара я да изпита усещане, че поне донякъде е получила прошка.
– Доволен съм, че мъглата е тук – казва той. – Така няма да се наложи да гледаме как убиват другия.
– Убиват? – прошепва Хелмут.
Съществата започват да издават ниско и дълбоко ръмжене. Тя е готова да се разплаче не защото е уплашена, макар че е, а защото Ел Капитан заслужава да бъде обичан по начина, по който той обича нея. Грешно е да умре, без да е имал това. Не е честно. Тя иска да му каже, че го обича. Защо не? Скоро ще умрат. Но тя не може да го каже, освен ако е истина. Самата истина.
– Ти си добър – вместо това казва тя. – Ти наистина си изпълнен с добрина, Кап. Хелмут също.
– Аха – казва той, – разбирам.